Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— А с тази за сеенето на хаос в маладонските редици?

— Боя се, че там нямахме късмет. Но времето още е пред нас — додаде уверено лордът.

— Как не — изпръхтя Делф. — Минали са само някакви си осемстотин години.

— Нима? — учуди се Пилсбъри. — Е, това поставя въпроса в малко по-различна светлина, предполагам.

— Вега Джейн? — думите идваха отново от Делф, който продължаваше, за мое немалко раздразнение, да държи Петра на ръце.

— Да, какво има?

— Ами… тя малко кърви.

— Майчице — възкликнах и изтичах покрай лорд Пилсбъри до своята стая, за да взема Целебния камък от джоба на наметката си. Прокарах го над раните на Петра, като мислех за хубави неща. Те моментално се затвориха и кръвта изчезна.

— Е, сега вече можеш да я пуснеш — подхвърлих с небрежен вид, макар че ми идеше да я отскубна от прегръдките му.

— Младият господин… Вега Джейн ли те нарече? — поинтересува се лордът, който наблюдаваше внимателно отстрани.

— Да, това е името ми.

— Значи си от фамилията Джейн ?

— Правилно. А тези тук са Делф Делфия, Петра Сонет и моето куче, Хари Две. Идваме от град Честен. Знаеш ли го?

Покритата с шлем глава се поклати наляво-надясно.

— Не. Но от друга страна, ние никога не излизаме оттук.

— Което може би е причината да не успявате с всяването на хаос в редиците на Маладоните — отбелязах меко.

— За пореден път имаш право.

— Колко сте общо на брой?

— Към четири дузини, ако включим в сметката външния персонал и момчетата от избата.

— И всичките сте рицарски брони?

— О, не. Аз съм единственият от дози вид. Икономът, тъй да се каже. Останалите представляват разнородна смесица от лампи, мебели, домашни пособия, ей такива неща. А, и портрети, естествено. Те не обикалят много наоколо, понеже са закачени за стените, но пък придават стил. Също пет мраморни статуи, три гребла, две ръчни колички и една коса, които се грижат за градината.

— Е, градината е в ужасно състояние — обади се навъсено Петра. — Ще е добре да се хвърлят повече усилия там, вместо да се нападат невинните гости в леглата им!

— Петра, те не са знаели каква си — намеси се с помирителен тон Делф.

— Нито пък са ме питали. Просто нахлуха с единствената цел да ме довършат!

— Моля за извинение за нашето… недотам тактично поведение — кимна със забралото си лордът. — Колкото до забележката относно градината, досега не е имало смисъл да се поддържа поради липсата на обитатели, които да и се наслаждават.

— А как изобщо сте се появили? — попитах.

— Нашите господари са ни надарили с магия много отдавна, още преди войната. И ние им служихме вярно. До самия край — добави сериозно той.

— Когато споменах за Ендемен, ми се стори, че името ти е познато?

— Да.

— Но как, след като никога не излизате от къщата, а той не може да я види?

— Забелязвал съм го да дебне наоколо. Изглежда подозира, че тук има нещо, но не знае какво точно. Чувал съм хората му да се обръщат към него с „господин Ендемен“. — Лордът направи пауза.

— Друго? — подканих го, долавяйки нещо недоизказано.

— Виждал съм го и да убива.

— Да убива?

— Да, хора, които води в гората. А също и животни. С последните го прави само за удоволствие.

Ако до този момент бях мразила Ендемен, сега го ненавиждах до мозъка на костите. Неволно протегнах ръка и почесах Хари Две зад единственото ухо.

— Как ще постъпите, ако накрая все пак преодолее заклинанията и успее да влезе тук?

— Ще се бием до смърт, разбира се. Такива са инструкциите ни. С радост ще дадем живота си… или онова, което притежаваме вместо него, за да защитим това място.

— А какво всъщност представлява мястото? — огледах се наоколо.

— Ако наистина си от фамилията Джейн, би следвало да знаеш.

— Да знам какво?

— Че Емпирей е твоят наследствен дом, господарке Вега.

— М-моят… наследствен д-дом? — заекнах.

— Абсолютно — кимна Пилсбъри.

— Чакай малко. Пред вратата видях месингова табела с надпис Емпирей.

— Да, това е името на къщата.

— Знаеш ли кои от рода Джейн са живели тук? — попитах развълнувано.

— Накрая, естествено, беше Алис Адронис.

— Но нейната фамилия не е била Джейн — възразих.

— Моминската й фамилия беше Джейн. Тя се омъжи за Гюнтер Адронис и двамата дойдоха да живеят тук. Човек с голямо сърце бе господарят Гюнтер. Може би прекалено голямо.

Останах поразена от тези разкрития.

— Значи си ги познавал?