Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Примигнах и потърках очи. По гърба ми пропълзя тръпка на страх.

Косата й беше все така дълга и руса.

Но сега образът се движеше.

Инстинктивно посегнах към нощното шкафче и сграбчих пръчката.

Бях преживяла достатъчно по време на пътуването през Мочурището, а също и на това ново място, за да знам, че всяко нещо, независимо колко невинно изглежда, може да крие смъртоносна опасност.

Но тя не предприемаше никакви действия. Само устните й помръднаха, а веждите й леко се присвиха, сякаш се учудваше да ме завари тук.

Следващото, което се случи, потвърди догадката ми.

— Коя си ти?

Думите долетяха до мен нежно, мелодично, но в звука им бе преплетено и друго — отчаяние, примесено с безгранично чувство на загуба.

— Аз… аз съм… — за миг се уплаших, че съм си забравила името, но после то само изскочи на езика ми. — Вега… Вега Джейн.

В следващия миг жената се отдели от тавана, спусна се полека и седна до мен. Хари Две наостри уши, но не издаде никакъв звук, което ми вдъхна увереност, защото моето куче винаги усещаше опасността преди мен.

— Вега Джейн? — промълви тя, оглеждайки ме от глава до пети с големите си, лъчисти очи.

— Да — кимнах. — А ти коя си?

— Казвам се Ума.

Ума. Ума. Бях срещала това име някъде, но не можех да се сетя къде.

— Това твоят дом ли е? — попитах.

Направи ми впечатление, че почти мога да гледам през нея. Дрехите й също не бяха съвременни. Тя очевидно принадлежеше към миналото.

— Не, но често го посещавам. Харесва ми тук.

— Да не би да си…

Жената кимна.

— Да, мъртва съм. Много отдавна.

Едва сега се сетих откъде ми е познато името. Бях го прочела върху една паметна плоча на гробището Улвъркот малко преди да влезем в Първия кръг на Мочурището.

— Ума Кадъм, дъщерята на Бастион Кадъм?

Тя кимна отново.

— И сега призрак ли си?

Отрицателно поклащане на глава.

— Не, не съм призрак.

— Тогава може би дух? Веднъж видях духа на моя прадядо, Джаспър Джейн.

— Не съм и дух.

Бях изчерпала всичките си предположения.

— Какво си тогава?

— Съжаление.

— Съжаление? Какво точно ще рече това? Всички имаме своите съжаления.

— Да, така е, но някои са по-големи от други. А ако са достатъчно могъщи, могат да те обсебят изцяло. Това е моята участ. До края на вечността.

Давайки ми този страховит отговор, тя изчезна. Аз потупах успокоително Хари Две по главата и се отпуснах отново върху леглото.

Излизаше, че въпреки големия портрет на баща й долу над камината къщата не е нейна. Значи бе принадлежала на друг. Съжаление… За какво ли толкова съжаляваше?

Придърпах завивките чак до брадичката си, сякаш техният допир можеше да ме предпази от всички злини на света.

И тогава чух писъка.

Излязох в коридора, който ехтеше от думканията на Делф по вратата на неговата спалня. Свалих заклинанието от нея и той изскочи по дълга нощна риза.

— Кой пищи?

— Трябва да е Петра — отвърнах.

Изтичахме до нейната врата, следвани от тревожно лаещия Хари Две.

Аз държах пръчката си в готовност.

Делф улови бравата и се помъчи да отвори, но моментално бе отхвърлен назад.

Петра изпищя отново.

Той се засили и блъсна с рамо, но отскочи пак, подобно на топка.

— Ингресио! — извиках, насочвайки пръчката.

Дървената каса запращя, но издържа на заклинанието.

— Импакто! — замахнах повторно и вратата се пръсна на парчета.

Втурнахме се вътре и заварихме Петра да виси с главата надолу от тавана. Тялото й се гърчеше конвулсивно, а около него като вихър се носеха огнени светлини и смътни фигури. Те я удряха от всевъзможни ъгли и всеки удар предизвикваше кървава резка върху кожата й.

В първия миг бях толкова слисана от гледката, че не знаех какво да сторя.

— Вега! Помогни ми! — извика панически тя.

Вдигнах пръчката и я обгърнах с магически щит.

Стрелкащите се фигури започнаха да отскачат от него и да се носят безразборно из стаята.

Делф, Хари Две и аз трябваше да се привеждаме, докато те преминаваха със свистене над главите ни.

— Параликто — хвърлих ново заклинание и фигурите замръзнаха във въздуха. Всички бавно се изправихме.

— Подготви се — казах на Делф, сетне насочих пръчката към Петра. — Деласадо.

Тя полетя надолу и щеше да се строполи на пода, ако Делф чевръсто не я бе уловил.

Наложи се недотам щастливо да гледам как тя обвива ръце около дебелия му врат и заравя разплакано лице в масивната му гръд.