Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Влязохме в библиотека, цялата опасана от рафтове книги, с масивно бюро и удобни кресла за сядане. По-нататък попаднахме на кухня, толкова голяма, че дъното й едва се виждаше. Беше оборудвана с чугунена печка и огнище с казан, окачен на верига. Имаше дълга, дървена маса за хранене и шкаф с чинии, чаши, прибори и акуратно сгънати платнени салфетки.

Друг шкаф бе натъпкан с всевъзможни неща за ядене, пак безупречно подредени и съвсем пресни, което бе странно, имайки предвид, че постройката изглеждаше изоставена. Тя несъмнено бе много стара, като се започне от почернелите греди на тавана и се стигне до ореховото дюшеме, покрито с пъстроцветни килими, но чиста и добре поддържана.

Най-силно от всичко ме поразиха портретите по стените. Те бяха многобройни и изобразяваха различни мъже и жени, чиито имена бяха изписани върху малки месингови табелки на рамките.

Така узнах, че портретът, окачен над камината в най-голямата от всички стаи, е на Бастион Кадъм. Той беше висок, як мъж, със свирепо изражение, късо подрязана черна брада и гъсти вежди, почти сключени над пронизителните зелени очи. Можех да разбера защо е бил избран за водач на нашата раса. Целият му внушителен и уверен вид говореше, че е роден да командва.

Дали това не бе неговият някогашен дом? Това би ми дало известна надежда, защото поне знаех, че е бил на страната на добрите. Същевременно се чудех какво ли е станало с къщата след смъртта му. Дали бе наследена от неговите потомци? Но те не са могли да останат тук, ако всички оцелели са избягали в Горчилище. От друга страна, ако е паднала в ръцете на Маладоните, защо Ендемен и неговите палачи не можеха да я видят?

Окончателно объркана, се отдалечих от портрета и продължих да разглеждам.

Образът на Астрея Прайн заемаше почетно място в библиотеката, между два стелажа с книги. Тя изглеждаше точно каквато я помнехме от гостуването в Мочурището — млада, с остри, дори леко плашещи черти. В един сумрачен коридор пък се натъкнах на портрет на своя далечен прадядо Джаспър Джейн. Зачудих се дали не са му отредили това място заради неговата склонност към тъмната магия. Но той, или поне духът му, ни се бе притекъл на помощ в Мочурището, така че му дължахме единствено благодарност. Макар че сътвореният от него Пети кръг едва не бе погубил всички ни!

Имаше и портрети на много други хора, за които дори не бях чувала, но които явно бяха играли важна роля в света на магията.

Заварих Делф в една странична стая да гледа като хипнотизиран към стената.

— Какво има, Делф? — го попитах.

Вместо отговор той посочи с пръст една от картините. Върху нея бе изобразен мъж, възседнал крилат слеп, или кон, както биха го нарекли тук. На рамото му бе кацнал голям, ноктест ястреб.

Прочетох табелката върху рамката.

— Самуел Делфия? — възкликнах развълнувано. — Та той е бил от твоя род!

— Да, и изглежда е разбирал от животни. Също като татко. Бас държа, че двамата биха си допаднали.

— Не ще и дума — положих ръка върху рамото му.

Той изтри очи и подсмръкна.

— Да си призная, татко ми липсва. Надявам се, че е добре.

— На мен също ми липсва, Делф. Но не забравяй, че той сам искаше да напуснеш Горчилище.

— Така е, Вега Джейн, знам — кимна той, а сетне изражението му изведнъж се промени. — Чакай малко.

— Какво?

— В гробището Улвъркот попаднахме на паметната плоча на Барнабас Делфия. А пък този тук е Самуел. Значи и двамата трябва да са притежавали магични способности, нали?

— Предполагам — отвърнах предпазливо.

— А ето че аз съм най-обикновен. Нямам нито знаци по ръцете, нито нищо.

Той подхвърли думите небрежно, но по всичко личеше, че отчаяно му се ще да не са верни. Делф копнееше да бъде магьосник, но не бе по моите сили да го направя такъв.

— Знам само, че никога не бих стигнала дотук без твоя помощ — отвърнах.

Той ми благодари с усмивка и побърза да смени темата.

— Мястото изглежда гостоприемно, нали, Вега Джейн? Имам предвид, че портретите по стените са все на наши хора, а не на някакви Маладони.

— Общо взето. Но не забравяй как потръгнаха отначало нещата в къщата на Астрея Прайн. А тя също беше от нашите.

При този отговор ръката на Делф неволно посегна към дръжката на меча. Петра и аз също държахме пръчките в готовност. Искаше ми се да вярвам, че тук сме в безопасност, но вече имах горчив опит отпреди.

Накрая, подчинявайки се на призива на глада, се упътихме към кухнята. За всеки случай оставих заклинанието за невидимост. Не знаех дали на Ендемен и компания няма да им хрумне да се върнат с някакъв нов способ да намерят къщата.