Дэвид Балдаччи - Ширината на света

На стената бе прикрепена месингова табела с една-единствена дума, гравирана отгоре: ЕМПИРЕЙ.

Нямах представа какво означава.

— Вега Джейн, да станем отново невидими, преди да влезем — предложи Делф.

— Добра идея. — Завъртях пръстена, магичните нишки ни обгърнаха и ние се скрихме от чуждите погледи.

Въздъхнах с облекчение, щом тежките дъбовите крила поддадоха под натиска ми. Промъкнахме се вътре и затворихме тихо след себе си.

Приближихме на пръсти един от прозорците и надникнахме навън.

Петра ги видя първа.

— Ето там — прошепна.

Един мъж излизаше от гората. Стомахът ми се сви, защото това бе Ендемен.

Още двамина го следваха по петите, като държаха пръчките си в готовност. С безупречните си костюми и бомбета изглеждаха доста странно, разхождайки се така сред буйната растителност.

Но те не се разхождаха, припомних си бързо. Те ловуваха.

А дивечът бяхме ние самите.

Макар и невидими, инстинктивно се снишихме, когато взорът на Ендемен се плъзна покрай нашия прозорец.

Той и хората му вече се намираха на няколко крачки от къщата.

Обърнах се към Петра.

— Щом влязат, ако усетят къде се намираме, използвай заклинанието Импакто срещу онези двамата. Но остави Ендемен на мен.

Тя кимна с изпълнени със страх очи.

Мъчех се да звуча уверено, но вътрешно се боях, че каквато и магия да използвам срещу Ендемен, той с лекота ще я парира, а сетне ще довърши мен и приятелите ми.

Делф, готвейки се за предстоящата битка, бе измъкнал от торбата си стария меч на Лакланд и го стискаше здраво, но чертите му бяха унили — даваше си сметка не по-зле от мен, че ръждивото острие трудно ще му помогне срещу заклинанията.

Хари Две ме побутна с муцуна. Помислих, че иска да ме увери в готовността си да стои до мен до последна капка кръв, което и бездруго знаех.

Но причината бе друга.

Той ме подканяше да надзърна отново навън.

Сторих го и едва повярвах на очите си.

Ендемен и подчинените му стояха отвън и тихо разговаряха.

— Трябва да са хванали друг път — каза единият.

Ендемен само продължаваше да се озърта. На моменти се обръщаше право към прозореца, но изражението му изобщо не се променяше.

Едва тогава ме осени невероятната истина.

— Той не вижда къщата! — промълвих.

— Май е така — съгласи се Делф.

— Заради твоята магия ли е? — попита Петра.

Поклатих глава.

— Никога не бих могла да скрия нещо толкова голямо.

— Вижте, отдалечават се — възкликна Делф.

Каквато и да бе причината, изпитах искрена радост да видя гърбовете им.

Щом стигнаха дърветата, Ендемен поспря и за сетен път отправи продължителен взор в нашата посока.

И четиримата като по команда се снишихме под нивото на перваза.

Секунди по-късно подадохме отново носове и заварихме поляната вече празна.

От гърдите ни се изтръгна дружна въздишка на облекчение.

— Чудя се кой ли е живял тук? — рекох, обръщайки се през рамо към вътрешността на помещението.

— Не знам — отвърна Делф, — но извадихме същински късмет с тази къща.

— И какво ще правим сега? — поиска да знае Петра.

Изправих решително гръб.

— Ще разберем къде сме попаднали, разбира се.

Почти всяка постройка, в която бях влизала от напускането на Горчилище насам, бе крила неведоми опасности. Не очаквах и тук да е по-различно. Донякъде ме успокояваше фактът, че сме невидими, макар че ако някой живееше тук, той неизбежно би се зачудил защо вратата се отваря и затваря сама.

— Бъдете нащрек — заръчах на останалите, докато тръгвахме на своята обиколка.

Първото, което ни направи впечатление, бяха размерите на къщата. Отвън тя не изглеждаше толкова огромна, но сега ми се струваше, че спокойно може да побере както Комините, така и Катедралата на Горчилище.

В широкото преддверие стояха като на пост рицарски доспехи. Излъскани до блясък, но с няколко дълбоки вдлъбнатини по тях. От едната им страна висеше в ножница дълъг, страховит меч.

Всяка стая, в която влизахме, изглеждаше по-просторна от предишната. Стените бяха от дърво, камък, фаянсови плочки, дори от метал. Навред имаше големи и удобни мебели, а също оръжия — бойни секири, копия, ножове и дори неща, които не познавах, но които имаха достатъчно смъртоносен вид. Всичко бе обляно в светлина, извираща от тайнствен източник, сякаш в таваните бяха пленени безброй кукоси, подобни на онези от Мочурището.

Не липсваха и камини, а също бани, каквито бях виждала в жилището на Моригон преди цяла вечност.