Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Продължавах да масажирам слепоочията си, сякаш така можех да върна преживяното усещане. То бе прекрасно, не ще и дума, но имаше и образи, свързани с него. Опитах да си припомня какви бяха те.

Ръка, протягаща се надолу от свод, подобен на небе. А в дланта и имаше нещо наистина възхитително. Напрегнах се още повече, за да го фокусирам. Та това бях… аз! Усмихваща се и лека като перце. Съвършена и по-щастлива от всякога. Възможностите пред мен бяха безгранични. Можех да постигна каквото си поискам. А аз исках да постигна… Тук образите леко тъмнееха, но това ни най-малко не накърняваше чувството ми на доволство. Бях сигурна, че каквито и да се окажат моите въжделения, те ще ми донесат пълно удовлетворение. За кратко се видях как пека хляб. После лазех на четири крака и търках някакъв под. В следващия миг метях улиците.

И тогава разбрах.

Това не бяха моите желания.

Това бяха желанията, които някой искаше да възприема като свои.

Откритието бе толкова противно, че потръпнах от погнуса. Целият живот на тези хора бе отнет — ни повече, ни по-малко. Те нямаха избор, освен да водят съществуване, избрано за тях от друг.

Влакът продължаваше да се носи с грохот напред.

Делф пое първата стража. Аз щях да застъпя след него.

Най-сетне имах възможност да поспя истински. Поклащането на вагона ме унесе и се събудих освежена и готова за нови изпитания.

Докато Делф на свой ред се нагласяше за почивка, аз погледнах пейзажа, прелитащ покрай нас. Имаше скупчени малки къщи, дремещи покрай тях стада крави и овце, хълмове, редки горички, открити поля.

— Делф, Петра! — извиках.

Те ме изгледаха, примигвайки. Колкото до Хари Две, той изобщо не беше заспивал. Всъщност именно неговата настръхнала козина и оголени зъби бяха изострили вниманието ми. И сега разбирах защо кучето ми е нащрек.

— Какво има? — попита Делф.

— Влакът забавя ход.

Наистина скоростта ни бързо намаляваше, но гледката навън си оставаше все същата. Не можеше да има гара насред нищото, нали?

В следващия миг се вцепених.

През небето се носеха предмети, подобни на падащи звезди, но много по-близо до земята. Лесно можех да се досетя какво търсят тук. Търсеха нас!

— Ставайте! — рекох припряно. — Да се махаме.

— Моля? — изгледа ме сепнато Петра. — И къде смяташ да отидем?

— Където и да е, само не тук.

Летящите предмети вече следваха движението на влака. Един се доближи достатъчно до прозореца, за да мога да го разгледам.

Това беше мъж, облечен в елегантен костюм с жилетка. На главата му бе нахлупено кафяво бомбе, което по някакъв начин се удържаше там въпреки скоростта и вятъра.

В ръката си бе стиснал магическа пръчка.

Той надзърна във вагона, обхождайки цялата му вътрешност с очи. Можех да си представя, че придружителите му правят същото с другите вагони. Значи бяха разбрали, че сме се промъкнали в празната композиция. И ни бяха настигнали.

— Вега, виж! — посочи Петра към другата страна на влака. Там се носеха още две подобни фигури и надзъртаха през прозорците. Изведнъж ми стана ясно какво предстои да се случи.

Сграбчих останалите и ги притиснах към пода. Миг по-късно прозорците експлодираха, обсипвайки ни с натрошено стъкло. Заклинание подир заклинание се стоварваха, опустошавайки вътрешността на вагона.

Ние запълзяхме към задния му край. Един къс стъкло одраска лицето ми. Чух как Делф до мен изпъшка, когато парче от раздробена седалка го улучи в бедрото.

Мина ми през ум да разтворя магичен щит, но той само щеше да издаде местоположението ни, отблъсквайки предмети от себе си.

Така че просто оставихме пороят от отломки да ни засипва.

Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как един от нападателите се стрелва през разбития прозорец и кацва върху пода.

Пръчката му бе вдигната и той я поклащаше полека наляво-надясно, като пипало на насекомо, търсещо плячката си. Обърнах се по гръб и насочих своята пръчка право в гърдите му. Ако дадеше и най-малък признак, че ни е усетил, щях да го помета от влака.

Заотстъпвахме заднишком, докато не стигнахме малкото преддверие в края на вагона.

Едва влезли в него, вратата рязко се разтвори от пантите и вътре се появи друг мъж, пак облечен в спретнат костюм и бомбе.

Докато той се озърташе, ние стояхме безмълвно, притиснали гърбове в стената. С крайчеца на окото си видях как Петра насочва пръчка към него, но вдигнах показалец, давайки й знак да изчака.

Мъжът мина покрай нас и се присъедини към другия във вагона.