Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Но това не стана. Звукът просто заглъхна и той така и не се появи.

— Какво се случи? — възкликна удивено Делф.

— Има само един начин да разберем — отвърнах и станах от мястото си. Другите ме последваха.

Слязохме до голямата чакалня и се озърнахме наоколо.

— Вега Джейн, може би няма да навреди, ако ни направиш пак невидими — отбеляза тихо Делф.

Кимнах, обгърнах всички ни с вълшебната нишка и завъртях пръстена. Вече бяхме в безопасност от чужди погледи. Закрачихме предпазливо и аз отново долових някакъв звук, но не бях сигурна откъде идва.

Преминахме стъкления портал и се изправихме на ръба на перона. В краката ни се точеха лъскавите метални релси, по които се движеха влаковете, с дебели квадратни греди, положени перпендикулярно между тях. Умно изобретение.

Помислих си с тъга, че брат ми Джон би могъл да сътвори нещо подобно, ако му се предостави възможност.

— И защо влакът не спря тук? — прошепнах.

— Не само не спря — допълни Петра, — но изобщо не се появи. Къде ще отиде, щом се движи само по релси?

— Именно — обади се и Делф. — И какъв е смисълът да идва до Честен, ако ще подминава гарата? А беше адски близо, иначе нямаше да го чуваме така.

— Може да има и друго място за спиране — сведох поглед надолу. — Под земята?

— Защо пък там? — повдигна вежди Петра.

По кожата ми полазиха мравки, както често се случваше, щом в мен заговореше инстинктът. А аз се бях научила да разчитам на него.

— А защо изобщо влак ще пристига по никое време? — контрирах я.

— Защото сега всички спят — отвърна Делф. — А в цялата работа има нещо тайно. Ей там има стълбище. Да вървим да проверим.

Отидохме до стълбището и се взряхме надолу, но в подножието му бе тъмно като в рог и не се виждаше нищо. Вдигнах пръчката, изрекох заклинанието и гледката начаса се проясни.

— Голяма врата — рече Делф. — С цял куп знаци, гласящи „Влизането забранено“.

— Бас държа, че е заключена — додаде Петра.

Нямах съмнение, че е така. Поведох групата към нея и щом стигнахме, насочих пръчката.

— Ингресио!

Ключалките щракнаха, а едно от крилата се открехна няколко пръста. Натиснах бравата и го побутнах колкото да влезем.

Озовахме се в кратък проход, с друга врата в дъното. Преминахме и нея и заслизахме по ново стръмно стълбище.

Продължихме напред по още стълби и коридори, докато накрая вече ми се струваше, че сме на цял километър под земята.

Стигнахме до огромно, влажно, тъмно пространство. Нищо чудно да бе също толкова просторно, колкото и чакалнята горе.

— Чувате ли това? — промълви Делф, сочейки към нова врата, вградена в стената.

Долепихме уши до нея. Действително отвъд се носеше свистене и потракване, доста по-тихо от предишния грохот.

Изрекох заклинанието Кристиладо магнифика и пред погледите ни се разкри дълга зала, пълна с народ — мъже, жени и дори малки деца. А до тях беше спрял влакът, с угаснали прозорци, макар от комина на локомотива все още да се виеше дим.

Очевидно всички тези хора току-що бяха слезли от него.

Те носеха багаж и вървяха мълчаливо, гледайки право пред себе си като в транс.

— Ако излезем всички, ще се блъснем в някого в тълпата — казах аз. — Приклекнете зад тези сандъци, защото ще трябва да прекъсна магичната нишка.

— Но, Вега Джейн… — започна протестиращо Делф.

— Спокойно, веднага се връщам. Петра, дръж своята пръчка в готовност.

Изчаках ги да се скрият добре и ги освободих от нишката, оставяйки невидима единствено себе си. После с помощта на заклинанието отворих вратата и се промуших през нея. За щастие, никой от пътниците не гледаше в моята посока. Изчаках цялото множество да се източи и тръгнах подир него.

Покрай стените на определени разстояния стояха хора с наметки и пръчки в ръце. Предположих, че са Маладони. Когато новопристигналите не се движеха достатъчно бързо, те грубо ги блъскаха. Пред очите ми един от тях събори на земята малко тъмнокожо момиченце. Една жена, навярно майка му, се наведе да го вдигне, но бе ударена от същия Маладон и рухна до дъщеря си.

Другите продължаваха напред, без дори да погледнат падналите си другари. Щом колоната се изгуби в тъмния коридор, двама мъже с наметки завлякоха майката и дъщерята до една стена и ги изправиха пред нея. Сетне отстъпиха няколко крачки и вдигнаха пръчките си.

— Сега ще си платите за непокорството, проклета паплач — просъска единият.

Ужасът, разиграващ се пред очите ми, бе по-голям дори от този в Мочурището. Там кръвожадните хищници поне имаха оправданието, че са зверове.