Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Насам, бързо! — прошепнах.

Прекосихме на пръсти перона и се вмъкнахме във вагона. За наш късмет, той се оказа празен.

И тогава видях през прозореца, че Маладоните сменят посоката и тръгват към нас.

— По дяволите! — изсъсках. — Сякаш усещат къде сме.

— Как ще им се изплъзнем? — възкликна Петра.

Забързахме към дъното на вагона, по-далеч от вратата.

Маладоните влязоха и взеха да се оглеждат. Накрая явно решиха, че няма никой и тръгнаха да си ходят. Всички, с изключение на един. По необяснима причина той си пое дълбоко дъх през носа и подозрително смръщи вежди. Едва тогава се досетих и положих длан върху козината на Хари Две. Невидимостта не прикриваше мириса. Проклетникът явно надушваше кучето ми.

Но преди да успее да стори каквото и да било, насочих пръчката към него и промълвих:

— Конфузио.

Заклинанието го улучи и той начаса доби объркана физиономия.

Един от останалите, вероятно негов началник, се обърна и като видя това, го извлече грубо от вагона, дарявайки го с плесник зад врата.

С тласък и протяжно стържене влакът се задвижи и започна да напуска перона.

Аз изпуснах дълга въздишка на облекчение. Идеше ми да запищя от радост, че сме се отървали, но после мислите ми се върнаха към всички онези клетници с изпразнени съзнания и усмивката изчезна от лицето ми.

И техният живот беше като моя в Горчилище — пропит единствено от лъжи.

— Вега Джейн, кой според теб кара влака? — попита Делф.

— Че откъде да знам?

— А къде смяташ, че отиваме? — обади се Петра.

— Отговорът е същият — сопнах се аз.

Щом излязохме от гарата, влакът ускори и след броени минути вече се носеше като хала в нощта. Аз гледах тъмната местност, прелитаща зад прозореца, и се дивях на бързината му.

Дивях се също защо сме единствените пътници в него. А може би в съседните вагони имаше и други?

Все така свързани от нишката на невидимостта, тръгнахме да ги огледаме, но никъде нямаше жива душа.

Само един вагон бе по-различен от останалите. По стените липсваха прозорци, а към всяка седалка бяха прикрепени зловещи вериги.

Спогледахме се неспокойно при вида им, а после побързахме да се приберем в нашия вагон.

Докато сядахме на местата си, Делф каза:

— Чудя се кого ли оковават в тези вериги?

— Не и онези с изтритите съзнания — поклатих глава аз. — Според мен те просто си остават в Честен, а на никого не е притрябвало да оковава хора, неспособни да мислят самостоятелно.

— Явно тази вечер са разтоварили всички, защото проклетият влак е напълно празен — отбеляза Петра. — И все пак ще е интересно да узнаем накъде отива и кой го управлява.

Извадих пръчката, насочих я напред към локомотива и изрекох:

— Кристиладо магнифика.

Видяхме двама мъже, разположили се в удобни кресла. Те не носеха наметала, а сини униформи с фуражки, подобно на онези, които регулираха движението по улиците. Пред тях имаше голямо дървено табло, осеяно с множество бутони и лъскави лостчета. А също циферблати, зад чиито стъкла тънки стрелки трептяха над някакви цифри. Единият запали лула и над нея започна да се вие синкав дим. Той и другият мъж си бъбреха небрежно. Пред тях имаше голям прозорец, показващ пътя, по който се носеше влакът.

Прекъснах заклинанието и се обърнах към спътниците си. Те бяха видели същото като мен и Делф имаше облекчен вид.

— Е, поне вече знаем, че не се носим напосоки.

— Но къде отиваме? — настоя Петра.

— Във всички случаи не там, откъдето идва влакът. Иначе трябваше да се обърне наобратно, а не го е сторил. Значи се е запътил към ново място.

— За да вземе още хора, предполагам — рече намусено Делф. — И да ги докара в Честен по тъмна доба, та да изтрият и техните съзнания.

Погледнах неспокойно през прозореца, чудейки се още колко ще пътуваме. И какво ни очаква, щом пристигнем. Потърках слепоочията си и тръснах леко глава. Ефектът от онези звуци и образи в недрата на гарата почти бе изчезнал, но частица от него оставаше загнездена в мозъка ми. Толкова сладостна, приятна и… перфектна, че инстинктивно ме ужасяваше повече от всичко, с което се бях сблъсквала или сражавала в Мочурището.

Хвърлих поглед назад, към града, откъдето бяхме потеглили.

Място, наречено Честен.

Каква ирония само. Та там имаше само лъжи точно както у дома, в Горчилище.

Лъжи.

Интересно, че моята раса — за която се предполагаше, че е „добра“ — и „злите“ Маладони използваха едни и същи методи, за да държат хората в подчинение.