Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Ами родителите ми? Моят дядо?

Дали те не бяха тук, в Честен?

Изправих гръб, ободрена от тази възможност. Ако претърсех мястото както трябва, нищо чудно и да ги откриех.

— Май нещата не се връзват, а? — рече Делф, който ме наблюдаваше внимателно.

— Кое не се връзва?

— Твоят дядо Върджил е бил Екскалибур, нали?

— Да.

— Екскалибур? — попита заинтригувано Петра.

— Нещо като могъщ магьосник по рождение — поясни Делф. — И е напуснал Горчилище сред кълбо от пламъци преди много време, когато Вега и аз сме били още съвсем малки.

Петра изглеждаше смаяна, но си премълча.

— Знам всичко това, Делф — пресякох го аз малко рязко, очаквайки да мине по същество.

— Значи може да е дошъл тук.

— Да, мина ми през ума. Тъкмо си мислех дали няма да го открием наоколо. Както и родителите ми.

— И щом е пристигнал, да е видял същото, което и ние — продължи той, сякаш не ме беше чул.

— Имаш предвид, мирно място, където всички преливат от щастие и са добре нахранени? — рекох иронично.

— Именно. И после да е сторил онова нещо.

— Кое? — смръщих озадачено чело.

— Да е призовал родителите ти, както спомена Астрея. И то сравнително неотдавна.

— Дори ако е така, какво?

— Защо ще го прави, ако не е имал нужда от тях? Върджил не е бил глупак. Трябва да е имал основателна причина, не смяташ ли?

Прехвърлих думите на Делф в ума си. В тях действително имаше смисъл. Но после се сетих за друга подробност, която явно му беше убягнала.

Моят дядо не беше призовал мен. Не беше измъкнал от Горчилище нито мен, нито брат ми.

Всъщност не беше сторил за нас нищо, освен… да ни зареже. А и родителите ми не бяха правили опит да се свържат с нас след изчезването си. Така че вероятно просто не ги беше грижа дали ще прекараме целия си останал живот в Горчилище. Без тях.

— Какво се оклюма, Вега Джейн? — попита Делф.

Идеше ми да се разплача, но стиснах зъби и се въздържах. Не исках да показвам слабост пред него, а още по-малко пред Петра.

— Изглежда ще трябва да открием всичко сами — казах. — Тук надали има някой, който да иска или да може да ни помогне.

Изгледах ги подред, преди да сведа отново очи към пода.

— Изоставени сме.

Ето че бяхме отново сбутани в малка стаичка, подобно на мишки в хралупата си, и това никак не ми се нравеше.

Делф и Петра спяха на пода, положили глави върху торбите си. Хари Две бе опрял муцуна в скута ми и похъркваше тихо. Само аз, както обикновено, не можех да спя. Независимо дали тук, в Мочурището, или у дома в Горчилище, сънят никога не ме спохождаше лесно. Съзнанието ми бе твърде неспокойно. Погледнах завистливо към спътниците си, легнали близо един до друг. Може би твърде близо. Спомних си как тя докосваше Делф по ръката, докато същевременно ми отправяше онази усмивка. Знаех, че рано или късно ще се спречкаме по въпроса. Само не бях сигурна какъв ще е резултатът.

Обърнах се да надзърна през пролуките в информационното табло. Трябва да беше много късно, защото в чакалнята не се мяркаха никакви хора. Не можех да видя предната част на таблото, за да разбера дали се очакват още влакове.

Тъкмо се бях отпуснала и притворила клепачи, когато се разнесе тънко, далечно изсвирване. Сетне още едно, последвано от приближаващ тътен.

Приседнах и се огледах.

— Точно като снощи, а? — разнесе се гласът на Делф, който също се беше събудил. — Когато влизахме в Честен, след като бяхме напуснали Мочурището, пак се чу свирене и громолене. И то по същото време, ако не се лъжа.

Той беше прав. Наистина бяхме чули тези звуци предната вечер, докато летяхме към града.

— Защо влак ще пристига толкова късно? — почудих се.

— Не знам, но определено идва насам.

Вече будни до един, изчакахме още няколко минути.

Тракането на колелетата все повече се усилваше и ние вперихме погледи през процепите на таблото. Можехме да различим стъклената врата, зад която бе перонът за спиране. В чакалнята бях разгледала макет на влакова композиция и знаех, че бълващата дим черна машина в началото й се нарича локомотив. До всяко от умалените вагончета също имаше табелка с пояснение. Последното например се казваше спирачен вагон.

Макар да бе тъмно, знаех, че лесно ще видим влака при влизането му в гарата, защото купетата са осветени отвътре.

По лицата на останалите личеше, че са не по-малко любопитни от мен. Грохотът вече бе почти оглушителен и аз се напрегнах в очакване фаровете на локомотива всеки момент да блеснат насреща ни.