Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Колко доволни изглеждат само — отбеляза Петра с леко презрение в гласа.

Беше застанала до мен и наблюдаваше една жена, която търкаше плочите на пода с голяма гъба и кофа със сапунена вода. Жената се усмихваше и си тананикаше така, сякаш притежаваше всичките пари на света, но нямаше нищо против да стои на колене и да чисти мръсотията, оставена от другите.

Всички наоколо имаха приятни изражения на лицата — не само тук, но и по улиците, и в ресторанта. Разбира се, като се изключат сърдитият мъж в голямата кола и онзи, който ни беше преследвал. Да, Петра имаше право — повечето местни изглеждаха напълно доволни от живота.

Но това не означаваше да притъпяваме бдителността си. Всеки момент някой можеше да ни подгони отново и тогава току-виж тези „щастливи“ жители извадеха вкупом магическите си пръчки и започнеха да мятат заклинания по нас. Както и по-рано в църквата, инстинктът ми диктуваше да вървим нагоре. Забелязах стълбище в дъното и поведох другарите си към него. Известно време се разминавахме с други хора, после те изчезнаха и останахме сами. Изкачвахме се, докато не стигнахме площадка, а след нея — коридор с множество врати отстрани. Използвах пръчката, за да видя какво има зад тях. Бяха просто стаи, пълни с различни предмети. Накрая попаднах на една, която изглеждаше празна.

Отворих вратата и влязохме вътре.

Оказа се, че стената в дъното всъщност е гърбът на таблото с разписанието на влаковете. Щом доближихме, забелязах, че в него има процепи, през които се вижда просторната зала, напусната от нас току-що. Изведнъж таблото завибрира и някакви пластини по него започнаха да се въртят с шеметна бързина.

Отскочих сепнато назад, но Делф побърза да ме успокои:

— Това е просто новата информация. При толкова влакове трябва от време на време да я обновяваш, та хората да са в течение, нали?

— Предполагам — отвърнах без ентусиазъм. Ако таблото постоянно тракаше в същия дух, трудно щяхме да си отпочинем тук.

Бях очаквала да заваря в града смърт, опустошение и кръвожадни Маладони, властващи над всичко. Вместо това наоколо цареше мир, благоденствие и както по всичко личеше, свобода.

Обзе ме дълбоко разочарование, а в следващия миг се почувствах гузна. Кой би предпочел войната пред мира?

Но сетне продължих да размишлявам. Първоначално бяхме напуснали Горчилище в търсене на истината. Истината за нашето минало и за нашето бъдеще. В Мочурището се бяхме натъкнали на Астрея Прайн, неговата Пазителка, която ме бе обучила за магьосница. Тя ни бе разказала за миналото. Как войната срещу Маладоните е била изгубена, а Горчилище — създадено като място, където се скрият оцелелите. Мочурището е било изградено с вълшебство около него, за да не можем ние да излезем, а Маладоните — да влязат вътре.

С мъка я бях убедила да позволи на Делф и мен да си опитаме късмета — да прекосим Мочурището и да подновим битката срещу чудовищата. И ето че някакви типове, владеещи магия, действително ни бяха проследили и нападнали, но бяха ли те Маладони? Съществуваха ли изобщо подобни същества? Все пак от войната насам бяха изминали осем века. Много неща можеха да се случат за толкова време.

По изражението на Делф отгатнах, че и в неговата глава се върти същото.

— Може пък Маладоните да са били победени — подхвърли той. — От хората, които сега живеят тук.

— Но как? — погледнах го невярващо. — Те дори не си служат с магия.

— Не бъди толкова уверена — вметна Петра.

Махнах с ръка.

— Не сме видели никой да го прави, освен онези двамата в „Свети Некро“. Нито онзи с черните дрехи, дето ни завари в църквата, нито другият, който ни следеше от ресторанта. Иначе нямаше да сме тук, нали? — Замълчах за секунда. — Има и друго. Преди да надяна ръкавицата, техните пръчки можеха да усетят знака с трите куки. Той е нашият символ — мир, надежда, свобода. Всичко, което Маладоните са ненавиждали. Откъде ще знаят за него, ако не са от тях?

Петра отвори уста да възрази, но се отказа. Делф също изглеждаше объркан.

Аз самата се чувствах толкова уморена, че мозъкът ми отказваше да работи. Таблото отново забръмча и пластините се запремятаха лудешки, подобно на моите мисли. Ами ако грешах? Ако Маладоните изобщо не контролираха това място?

Ако Астрея Прайн и себеподобните й бяха направили колосална грешка, обричайки всички Уъгморти на най-безрадостното възможно съществуване?

Сведох очи към пръчката си. За какво ми беше цялата тази магия, ако нямаше битки за водене? Войни за печелене? Страховити врагове за побеждаване? Ето че аз бях тук, а брат ми Джон — у дома в Горчилище, под опеката на Моригон, която го бе превърнала в нещо напълно неузнаваемо. Нима го бях изоставила напразно? Но после ме осени внезапна мисъл, която всъщност винаги бе витала в дъното на съзнанието ми.