Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Тук сме в непознати води — прекъсна разсъжденията ми Петра, — а щом този задник ни е надушил, вероятно е казал и на други. Ако Маладоните са умни, ще пратят много шпиони по петите ни, докато накрая не ни хванат. Не можем да стоим вечно невидими.

— Абсолютно вярно — рече Делф, взирайки се с възхита в нея.

Въздъхнах вътрешно. Чувствах се във вечна надпревара с Петра Сонет, чийто край не се виждаше. Дори само мисълта за това ме изморяваше.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

Двамата впериха очи в мен — тримата, ако броим и Хари Две, а аз винаги го броях.

— Не можем да отидем пак в църквата — отвърнах. — Трябва да си намерим друго място за подслон. Преди да се е мръкнало.

— Добре, но какво място? — настоя Петра.

Тъкмо тогава до ушите ни долетя далечно боботене и рев.

— Елате — махнах с ръка и всички се завтекохме нататък.

Отминахме една-две пресечки, водени от звука, докато не се озовахме на огромен площад, изпълнен с хора, сновящи във всички посоки.

И накрая го видяхме — дълго нещо, състоящо се от свързани метални коли. В началото му имаше чудовищна черна машина, в сравнение с която онези по улиците изглеждаха като детски играчки.

Коминът, издигащ се на носа й, бълваше кълба от дим. Тя постепенно намали ход и с пухтене се скри зад една голяма сграда.

Спогледахме се и тръгнахме към сградата. Щом доближихме, вратите и се отвориха и пропуснаха голяма тълпа излизащи хора.

Отвътре се разнесе приятен, мелодичен глас:

— Експресният влак за Голям Честен потегля в 9:10 часа. Оправомощените пътници могат да се качват. Моля дамите, господата, а също и децата да внимават за разстоянието между перона и стъпалото на влака.

— Експресен влак? — рече Делф.

— Явно още един начин за придвижване на тукашните — произнесох бавно.

— Голям Честен? — додаде Петра. — Какво, по дяволите, е това?

— Очевидно място, различно от… обикновения Честен. И съдейки по името, по-голямо от него.

Но нещо друго в казаното от приятния глас ме чоплеше. Кои бяха оправомощените пътници?

Пред нас се издигаше тухлената сграда, в която току-що бе влязъл влакът. Надписът отпред гласеше ЖЕЛЕЗОПЪТНА ГАРА ЧЕСТЕН.

Погледът ми се плъзна по обширната фасада.

— Мисля, че току-що открихме своето скривалище.

— Какво, вътре, сред всички тези хора? — рече скептично Петра.

— Тъкмо това е идеята — отвърнах. — Да вървим.

Отвътре железопътната гара изглеждаше още по-голяма, отколкото отвън. И бе пълна с бързащи хора, понесли куфари и чанти. Положително бяха повече от всички Уъгове в Горчилище, взети заедно.

Огледах се и забелязах нещо. На една от стените имаше голямо табло с надписи, приличащи на имена на населени места, с цифри срещу всяко име. Хората спираха пред него, четяха, а сетне поглеждаха часовниците на китките си и забързваха нататък.

— Това ще да е разписанието на въпросните влакове — предположи Делф. — Кога пристигат, накъде отиват и тъй нататък.

— Откъде ти хрумна? — поинтересувах се.

— Имахме нещо подобно в Мелницата. — Когато товарехме чувалите с брашно, на стената висеше табела, по която се ориентирахме кога трябва да заминат и за кого са предназначени.

Кимнах в знак на съгласие. И все пак изглеждаше невероятно, че място като това може да граничи с Мочурището. И че Горчилище е от другата страна на Мочурището — село, забутано сякаш в друго време, където липсваха всички тези автомобили, влакове и други чудесии.

Недалеч от нас имаше изход, водещ към дългия влак, вмъкнал се току-що в гарата. Над него примигваше надпис ГОЛЯМ ЧЕСТЕН.

Пред стъкления портал се точеше опашка от хора. Всички спретнати, добре облечени и изглеждащи… в общи линии като мъжа, наругал шофьора си пред ресторанта — така, сякаш са по-важни от останалите. Те показваха на двама униформени билетите си, а сетне и нещо друго. Извадих пръчката и криейки я в ръкава си, промърморих:

— Кристиладо магнифика.

Веднага видях ясно какво е „другото“ — малка книжка с тяхната снимка, име и някаква допълнителна информация. Също протягаха и ръцете си към проверяващите. Върху дланите им имаше нещо, но не се разбираше какво.

Мнозина от пътниците на гарата носеха от хартиените листа, които бях забелязала да се продават из улиците. Някои ги държаха сгънати под мишница, а други седяха по пейките и ги четяха. Един стана и остави своите листа, а аз се осмелих да ги взема, за да ги разгледам. Бяха пълни с печатни букви, а също с картинки, каквито не бях виждала преди.