Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Без да се замислям, насочих пръчката и изрекох:

— Импакто.

Магията се изстреля от върха и и блъсна двамата мъже, които се запремятаха във въздуха, преди да се стоварят тежко върху перона.

Втурнах се да помогна на майката и дъщерята, но те просто стояха с безизразни лица. Едва тогава осъзнах, че се намират под въздействието на Субсервио. Освободих ги от него и те се заозъртаха недоумяващо.

— Добре ли сте? — попитах, забравила, че съм невидима.

При звука на гласа ми майката изпищя, сграбчи детето си и побягна.

— Чакайте — казах и тъкмо щях да се покажа, когато чух тропот от тичащи крака. Едва успях да отскоча встрани от групата Маладони, профучала покрай мен. Вдигнах пръчката да ги атакувам в гръб, но видях, че прииждат още, като някои от тях хвърляха заклинания напосоки.

Оставих ги и се завтекох натам, където се бе изгубила колоната. Стигнах врата, през която новодошлите бяха преминали. Отворих я и попаднах в дълъг, сумрачен коридор. От далечния му край се носеха викове. Явно бе вдигната всеобща тревога.

Без да чакам да ме доближат, поех по коридора. Бях защитена от невидимостта, но това не означаваше, че някой не може да се сблъска с мен.

По протежението му нямаше повече врати, но всички тези хора все трябваше да са отишли някъде.

— Кристиладо магнифика — произнесох, замахвайки с пръчката и пред мен се разкри невероятна гледка. В края имаше грамадно, подобно на пещера помещение, вероятно най-голямото, което бях виждала. А в средата му се бе събрала многолюдна тълпа. Разпознах в нея някои от пътниците, току-що слезли от влака. Пред тях, на широка бяла стена, мърдаха някакви изображения. Нищо определено — просто усещане за присъствие и движение.

Но всички присъстващи го гледаха като хипнотизирани.

Долавяха се също и звуци. Както и при образите, не се различаваха конкретни думи, а само неясно мърморене, по-тихо дори от шепот.

Отместих поглед от екрана към масата от хора и замръзнах. Сега те се поклащаха в синхрон, макар да не проумявах как толкова много мъже и жени могат да го правят едновременно. После всеки посегна и улови ръката на съседа си.

Същевременно с мен се случваше нещо странно. Докато гледах стената и слушах мърморенето, аз също започнах да се поклащам. Колкото до съзнанието ми, то сякаш се… разтапяше. Но не изпитвах страх, напротив — обземаше ме чувство за сигурност. Исках това да продължи. Спомените, които имах, започваха да избледняват. Чувствах се добре, а клепачите ми натежаваха.

— Вега Джейн! Тук ли си?

Отворих моментално очи и се озърнах наоколо.

— Делф? — прошепнах, завъртайки пръстена. — Ето ме, до стената.

От сенките излязоха Делф, Петра и Хари Две.

— Как стигнахте дотук? — ги попитах.

— Не беше лесно. — Някакви ядосани типове с магически пръчки търчаха наоколо и решихме, че скривалището ни вече не е безопасно. После дойдоха насам през една врата, а ние се вмъкнахме подир тях, преди тя да се затвори.

— Откри ли нещо? — поинтересува се Петра.

— Във влака имаше много хора. Всички слязоха и отидоха в онази зала там, където правят нещо с мозъците им. Ако вие не ме бяхте повикали, мисля, че и аз щях да се лиша от здрав разум.

— Бъркат в мозъците им? — пребледня Петра.

Аз кимнах, спомняйки си как в Мочурището бях използвала заклинанието Омниол, за да изтрия съзнанието на съществото, наречено уиндиго. Дали същото не се случваше и с тези хора?

— И какво ще стане после с тях? — промълви Делф.

— Може би ще ги оставят тук, като покорна работна ръка — отвърнах, мъчейки се да подредя мозайката в главата си. — Това би обяснило защо навсякъде е толкова спокойно. Защо местните са така доволни и непрестанно се усмихват, дори ако задачата им е да търкат подове.

Направих всички ни отново невидими и поехме по обратния път, докато отново не зърнахме влака. Тогава насреща ни се появиха фигури с наметки и магически пръчки и ние се притаихме в един ъгъл.

Чуваше са как локомотивът отново набира пара. Осмелих се да надзърна от укритието ни и цялата изстинах. Фигурите идваха право към нас. Трябваше да са Маладони. Бяха облечени досущ като онези в „Свети Некро“.

— Знаят, че наоколо има някой, който не бива да е тук — промълвих колкото можех по-тихо.

Те вървяха редом, обхващайки целия коридор, и размахваха пред себе си пръчките, от чиито върхове струеше светлина. Явно планът им бе чрез магия да открият натрапника!

Нямаше как да минем покрай тях. Хвърлих поглед към отворената врата на влака недалеч от нас. Това бе единственият ни шанс за бягство.