Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Всичко е наред — утешаваше я той. — Вече си в безопасност.

Изведнъж погледът му се отмести някъде зад мен и очите му се разшириха от ужас.

Аз се извъртях, държейки пръчката в готовност, и дъхът секна в гърлото ми.

На прага стоеше рицарската броня от преддверието. Тя вдигна ръка и отмести забралото на шлема си.

Отстъпих крачка назад, защото там нямаше лице, а единствено тъмнина.

Сетне обкованата в желязо ръка посочи към Петра и проехтя дълбок, плътен глас:

— Тя е Маладон! Тя трябва да умре от смъртта на хилядата рани!

Не знаех как да реагирам на обвинението, което отчасти отговаряше и на собствените ми подозрения.

Погледнах към Петра, чиято глава вече не бе заровена в гърдите на Делф.

— Аз… не съм… Маладон — промълви плахо тя.

— Лъжкиня! — викна бронята. — Ние знаем. Ние винаги усещаме, когато един от тях е сред нас. И никога не бъркаме. Изчакахме само да остане сама, за да не нараним някого от вас. — Сега безплътният шлем се обърна към мен. — Ти очевидно си магьосница и не си Маладон. Затова трябва да я убиеш. Тази жена е твой заклет враг.

— Не — възразих. — Тя е приятел, на наша страна е.

— Убий я! — изрева бронята толкова силно, че едва не пукна тъпанчетата ми.

— Не! — креснах в отговор.

— Тогава не ми оставяш избор.

Дългият меч бе изтеглен от ножницата и се издигна за смъртоносен удар.

Отстъпих назад и застанах между него и Петра.

— За да стигнеш до нея, ще трябва първо да минеш през мен. А аз… съм костелив орех — довърших неубедително.

Бронята се вторачи в лицето ми, доколкото едно кухо пространство може да се вторачва.

За миг ми се стори, че действително ще ме нападне, но вместо това тя произнесе с укорителен тон:

— Значи се обръщаш срещу своите?

— Не се обръщам срещу никого. Как ти е името впрочем? — додадох, мъчейки се да успокоя нещата. Нямах представа дали пръчката ще е достатъчна, за да се справи с това метално същество. А и понеже изглеждаше добронамерено към мен, не ми се щеше да го наранявам без нужда.

— Лорд Маслен от Пилсбъри — обяви с достойнство то.

— Добре, лорд Маслен, или лорд Пилсбъри, или може би трябва да изброявам всичките имена, когато се обръщам към теб?

— Пилсбъри е достатъчно — рече съществото сред кратък размисъл, като поизпъчи металните си гърди.

— Разбирам. Виж, Пилсбъри, Петра вече ми е помогнала да сразя в битка не един Маладон. Заедно избягахме и от човек, наричащ себе си Ендемен, който ни гони чак дотук.

При звука на името лордът видимо трепна.

— Ендемен? — произнесе с дрезгав глас. — Ендемен, казваш?

— Същият. Кой е той?

— Маладон — излая Пилсбъри. — Гаден, зъл, луд, безмилостен, противен…

— Разбирам — прекъснах го аз. — И ние останахме със същото впечатление.

— Той е много опасен.

— Да, видях го да убива двама души и да се усмихва при това.

— Типично за него — рече с погнуса лордът.

Изведнъж ми хрумна идея.

— Но той не може да види тази къща, нали?

— Естествено, че не. Иначе сега щеше да е вътре и да се мъчи да избие всички ни. Тя е снабдена със специални заклинания, скриващи съществуването й за Маладоните.

— Тоест никой истински Маладон не може да я види?

— Именно.

Посочих към Петра.

— Но тя я видя. И влезе вътре заедно с нас. Значи, строго погледнато, не може да е Маладон, нали?

Пилсбъри се извърна разколебано и огледа Петра от глава до пети.

— Май имаш известно право — рече накрая.

— И аз така мисля — отвърнах.

Той отпусна меча надолу.

— Въпросът е деликатен. Нашите антималадонски защити обикновено са доста ефективни.

— Но нали основната от тях е невидимостта?

Той омекна окончателно.

— Така е — въздъхна. — Няма никакъв смисъл съюзници да се бият помежду си.

Едва сега се успокоих и свалих пръчката. Но нещо в неговите думи бе събудило любопитството ми.

— Пилсбъри, ти спомена, че никога не бъркате при разпознаването на Маладоните.

— Абсолютно.

— Но как са могли изобщо да се озоват тук, след като не виждат къщата?

— О, това беше преди.

— Преди кое?

— Преди войната. Преди дори да започнат да се наричат Маладони.

Пак не ми стана съвсем ясно, но реших да попитам друго.

— А вие… какви сте всъщност?

— Аз съм част от ариергарда, оставен, за да им попречи да открият останките от нашата раса или от имуществото й. А също, при възможност да сее хаос в редиците на проклетите гадове. С първата част се справихме доста успешно.