Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Намерих една уединена пейка, скрита както от обсерваторията, така и от погледите на „персонала“. Исках просто да остана насаме с мислите си.

Не можех да отрека, че това място ми допадаше. Никога не бях притежавала пукната пара, а сега откривах, че имам цяло великолепно имение. И все пак част от мен настояваше, че нямам право на него. Нито го бях построила, нито се бях сражавала, за да го защитя.

Както седях, Хари Две доприпка и се отърка в коляното ми. Без съмнение, бе надушил следите ми. Започнах разсеяно да почесвам пухкавата му козина, докато се чудех какво да правя.

Едва предната вечер се бях изкушавала да остана тук завинаги, да се наслаждавам на обстановката и да изучавам дома на своите деди.

А сега се чувствах объркана, сякаш всички тези копнежи бяха предателство… Но предателство на какво?

Без малко не подскочих от пейката, когато нещо в джоба ми се размърда. За един панически миг допуснах, че вътре се е намърдала някаква гадина.

Но после предметът изскочи навън и увисна във въздуха.

Беше дневникът, открит в бюрото на Джаспър Джейн.

Пред смаяния ми взор страниците се заотгръщаха от само себе си.

Бяха все така празни и аз се запитах какво, по дяволите, става, когато ме връхлетя нова изненада.

От тях долетя глас, подобно на мъгла, надигнала се от тревата, и произнесе:

— В полунощ, четвъртото стълбище, третият коридор, последната врата вдясно.

Сетне книгата падна на земята.

Аз останах неподвижно, без да посягам да я взема, очаквайки да каже още нещо.

Хари Две отиде да я подуши и предпазливо я побутна с лапа. После ме погледна, сякаш очакваше инструкции.

Бавно се наведох и вдигнах дневника. Прелистих страниците, но там нямаше нищо.

Дишането ми се беше ускорило, усещах гърдите си стегнати като в менгеме.

Полунощ? Четвъртото стълбище, третият коридор, последната врата вдясно?

Огледах Емпирей и прецених, че това място ще се намира в най-високата част на къщата, недалеч от кабинета на Джаспър.

И в полунощ аз щях да бъда именно там.

Вечерта настъпваше нетърпимо бавно, а аз се вслушвах в биенето на големия часовник в преддверието.

Когато гонгът му започна да отброява дванайсет, вече изкачвах стъпалата към последния етаж. Хари Две ме следваше неотлъчно. Можех да го оставя и в стаята, но честно казано, предпочитах компанията му.

Достигнахме широката площадка и тръгнахме по третия коридор към последната врата вдясно.

Извадих дневника от джоба си. Бях го донесла с надеждата, че може да се окаже полезен.

Вратата изглеждаше най-обикновена и аз не бях сигурна какво да правя по-нататък. Натиснах бравата, но тя се оказа заключена.

Вдигнах дневника, очаквайки гласът да ми каже как да постъпя.

Той пазеше гробно мълчание.

Пъхнах го обратно в джоба си и извадих магическата пръчка.

Насочих я към вратата, но преди да съм произнесла каквото и да било заклинание, тя безшумно се отвори.

Промъкнах се в стаята с верния Хари Две до себе си. Козината на врата му бе настръхнала, а от гърлото му се носеше тихо ръмжене. Сякаш ме предупреждаваше, че ни предстои среща с нещо, с което шега не бива.

Щом направихме няколко крачки, вратата зад гърба ни се захлопна и ключалката щракна. И двамата подскочихме при звука, но аз не бях особено изненадана. Съдейки по опита ми, тайнствените стаи поначало имаха този навик.

Помещението, преди тънещо в сумрак, се озари в ярка светлина. Щом очите ми привикнаха към нея, ахнах.

Стените бяха покрити с предмети, от които стомахът ми се сви.

На една от тях висяха окървавени дрехи. На друга имаше цял ред оръжия, силно повредени и също с петна от кръв по тях. Брадви с нащърбени остриета, пречупени мечове, щитове с дълбоки вдлъбнатини. Един шлем имаше дупка по средата на челото, а нагръдникът на една броня — четири широки разреза. Всичко свидетелстваше за сурова и безпощадна битка.

И в крайна сметка, както вече знаех, за цяла изгубена война.

Разглеждах дълго време, навярно цели часове. Стаята продължаваше до безкрай и във всеки ъгъл имаше по нещо ново и различно.

Накрая забелязах особено сияние в дъното и забързах към него.

Щом видях откъде идва, се заковах на място.

Това бе отворен ковчег.

С приближаването ми високите, бронзови светилници от двете му страни се разгоряха по-ярко и аз забелязах, че е изработен от лъскав метал.

В Горчилище използвахме само прости дървени ковчези, за да погребваме своите мъртви.

С известна боязън надникнах вътре и видях тялото на мъж, обгърнато от мека бяла материя.