Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Зад гърба му имаше дълбоки ниши, в които стояха редове от същите стъкленици, пълни догоре с искрящия прах и здраво затъкнати със запушалки.

Проклетникът се обърна към коленичилия мъж и просъска:

— Е, харесва ли ти да бъдеш обикновен, а?

Обикновен? Какво означаваше това?

Той вдигна отново пръчката си и аз неволно сторих същото, готова да отбия атаката му.

Но сетне се поколебах. Ако направех магия тук, щях да разкрия присъствието си.

От друга страна, не можех да позволя на чудовището да продължи с изтезанията над тези нещастни хора.

Тогава ми хрумна една идея.

Пожелах пръчката ми да се превърне в онова, което представляваше, когато за първи път се сдобих с нея.

В Мълнията.

Тя се издължи в копие, по-високо от мен и с цвят на злато.

Хвърлих го по мъжа, който тъкмо се канеше да изрече поредното заклинание.

Мълнията го удари право в гърдите, отлепи го от земята и го запрати в отсрещната стена.

Тялото му срещна с глух звук коравите камъни и ми се стори, че чух как черепът му се пропуква. Две от стъклениците в нишите се разклатиха и паднаха отгоре му, но не се счупиха.

Мълнията направи завой и се върна в ръката ми, докато брадатият бавно се свлече на пода, оставяйки кървава диря зад тила си.

Пръстите му изпуснаха пръчката и тя се търкулна встрани.

Аз притичах и я вдигнах.

Беше направена от дърво и толкова черна, сякаш е била държана в огън.

Пъхнах я в джоба си и насочих вниманието си към клетниците в огледалата.

— Здравейте — промълвих тихо. — Можете ли да ми кажете кои сте?

За мое учудване, никой от тях не ме погледна.

— Искам да ви помогна — продължих. — Как сте попаднали там? Ехо, чувате ли ме?

Отговор все така нямаше и чак тогава си дадох сметка, че съм невидима.

Завъртях пръстена и направих крачка-две напред.

При появата ми мъжът в най-близкото огледало започна да се мята и да драска повърхността му с нокти в напразен опит за избяга. Накрая се сви на кълбо и започна да трепери с цялото си тяло.

Ужасена, сведох очи към стъкленицата под него. Тя бе пълна повече от половината с искрящия прах.

Отидох да видя огледалото, държащо в себе си малкото тъмнокожо момиче. Щом лицето й се обърна към мен, настръхнах. Очите й бяха почти забулени в бяла пелена.

До нея бе огледалото на майка й, чиито очи бяха напълно забулени. Тя опипваше слепешката около себе си и изобщо не забелязваше присъствието ми. Стъкленицата й бе пълна на един-два пръста под ръба.

Със свито сърце осъзнах, че си е почти отишла.

Стиснах по-здраво Мълнията и се зачудих дали да не я хвърля по огледалата и да освободя пленниците. Но как щях да ги измъкна оттук след това? Щеше ли невидимостта да стигне за всичките? Можех ли да ги отведа със себе си в Емпирей? Нямаше ли това да изложи на опасност семейния ми дом и моите приятели?

Но от друга страна, как да ги оставя тук? Очевидно това бе начинът, по който ги лишаваха от собствена воля и ги превръщаха в роби за големците в града. Именно в това щяха да се превърнат и те — в роби.

Вдигнах Мълнията и си поех дълбоко дъх.

— А! Ти пък коя си?

Извърнах се рязко. Ниският, набит мъж, покрай когото се бях промъкнала по-рано, бе влязъл неусетно и сега се взираше право в мен с единственото си око.

Без да се мае, той замахна с пръчката си и хвърли по мен заклинание. Машинално го отбих с Мълнията. То рикошира към стената и проби половинметрова дупка в каменната зидария.

На свой ред запратих копието по него с мисълта за максимално поражение. Разнесе се взрив и едноокият просто се изпари в нищото.

Мълнията сви рязко във въздуха и се върна при мен.

Погледнах обгорялото място на пода, където допреди миг бе стоял едноокият. Току-що бях убила Маладон.

Обхвана ме паника. Какво да правя сега? Къде да отида?

Хората все така се намираха в плен на огледалата, но аз не можех да сторя нищо, за да им помогна. Налагаше се да ги оставя…

Без да знам защо, притичах до огледалото на майката и взех стъкленицата, стояща отдолу. Намерих тапа, запуших я здраво и я пъхнах в джоба си. После завъртях пръстена и станах отново невидима.

Открехнах вратата и надзърнах в коридора. Той бе празен и аз забързах в посока, обратна на тази, от която бях дошла.

Щом свърнах зад първия ъгъл, трябваше да притисна гръб в стената. Половин дузина Маладони, с пурпурни плащове и пръчки в ръце, се носеха насреща ми.

Изчаках ги да отминат, преди да продължа нататък.

Трябваше да се измъкна от замъка, но преди това исках да открия Ендемен. Изгарях от любопитство да узная кой го бе „призовал“.