Дэвид Балдаччи - Ширината на света

В следващия миг се озовах навън, под открито небе.

Бях свободна!

Но щом погледнах назад, разбрах, че горчиво греша.

Преследвачите бяха по петите ми.

Не по-малко от половин дузина Маладони, предвождани от безпощадния Ендемен.

Заех хоризонтално положение и пожелах Дестин да лети по-бързо от когато и било досега.

Знаех, че не могат да ме видят, но се питах дали по друг начин не усещат присъствието ми.

Наклоних глава надолу и пикирах стръмно към земята. Те моментално сториха същото.

Как, по дяволите, го правеха?

Маладоните започнаха да мятат заклинания по мен и аз направих поредица резки маневри, за да не ме улучат.

Тъкмо избягнах първите, когато към мен полетя втори залп.

Не можех дълго да продължавам така. Рано или късно някоя от магиите им щеше да намери целта.

Добре, рекох си, и аз умея да играя тази игра.

Пръчката ми можеше да се превръща в копие и обратно. А защо да не бъде и двете едновременно?

Привързах към Мълнията една от нишките на невидимостта. Това щеше да я предпази от чужди погледи и след като напусне ръката ми.

После се обърнах по гръб, избегнах носещите се насреща ми заклинания и запратих с всички сили копието, заръчвайки му какво да прави.

Разстоянието между него и Маладоните бързо се скъсяваше, макар те да нямаха и понятие за опасността. Когато ги деляха вече само три метра, аз промърморих:

— Импакто.

От върха му изригна бяла светлина и се вряза в тях.

Четирима се запремятаха безпомощно и подир дълго падане удариха земята, вдигайки облачета прах.

Мълнията описа дъга и се върна в ръката ми.

Ендемен и двама от Маладоните по някакъв начин бяха успели да се спасят и продължаваха да ме преследват. Видях как Ендемен замахва с пръчка пред себе си и веднага се досетих, че прави магически щит, за да се предпази от нова подобна атака.

Обърнах се пак по корем и се понесох с цялата скорост, на която бях способна. Но те ме следваха безпогрешно и дори не изоставаха.

Но това бе невъзможно! Нали бях невидима?

И тогава се сетих. Пръчката!

Бръкнах в джоба си и извадих магическата пръчка, взета от червенобрадия в стаята с огледалата. Счупих я на две и я хвърлих към земята, докато аз самата се издигнах нагоре.

И действително Ендемен и подчинените му полетяха подир парчетата. Щом се приземиха, той ги взе и се озърна наоколо.

После вирна лице нагоре и нададе такъв писък, че кръвта ми се вледени. Дори писъкът на джабитите не бе вселявал по-голям ужас у мен. Цялата потреперих и с мъка се окопитих достатъчно, за да продължа полета си.

Щом преследвачите изчезнаха от очите ми, се потупах по десния крак и промълвих, „Пас-пусе “, мислейки си за едно-единствено място.

Миг по-късно стъпих върху твърда повърхност — толкова внезапно, че дори леко се олюлях.

Намирах се на прага на Емпирей.

Завъртях пръстена и махнах с пръчката. Вратата се отвори и аз бързо влязох през нея.

С ново махване я затворих и залостих.

И тогава нещо ме вдигна във въздуха. Както бях напрегната, малко остана да го сразя с магия, преди да осъзная, че е Делф.

— Вега Джейн! — изрева той в ухото ми. — Ти си добре!

— Да, Делф, бях добре, преди да ми спукаш тъпанчетата — смъмрих го, но в същото време се усмихнах и го прегърнах в отговор.

Около краката му подскачаше Хари Две и се заливаше от лай.

За капак, в преддверието се бе строил целият персонал, с Пилсбъри и госпожа Джоли начело. Освен няколкото лампиона и закачалки тук бяха още греблото, ръчната количка и две мраморни статуи — едната на мъж в ризница, а другата на мускулест жребец.

От стената две картини — изобразяващи съответно дама с царствен вид и крава, пасяща на зелена ливада — ни гледаха с интерес и шепнеха нещо помежду си.

Делф най-сетне ме постави на пода. Хари Две се отърка в коляното ми, а аз го почесах зад единственото ухо.

— Радваме се да ви видим, господарке Вега — поклони се Пилсбъри, поскърцвайки с бронята си. Разбрахме от господин Делф, че сте отишли в… и се уплашихме да не би…

Той се затрудни да довърши и аз го сторих вместо него.

— Аз също се радвам да съм тук, Пилсбъри. Здрава и читава. Впрочем къде е Петра? — попитах, понеже не я видях наоколо.

— В стаята си — отвърна припряно Делф, без да ме поглежда в очите. — Имам много неща да ти разправям.

— А аз пък изгарям от нетърпение да ги чуя — уверих го. — До най-малката подробност.