Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Спомена, че говорели с хората. Имаш ли представа за какво?

Старецът поклати глава.

— Питал съм, но никой не казва. Забранено е.

— Забранено? — възкликнах. — Как може да е забранено да отговориш на обикновен въпрос?

— Ето я онази, любопитната — чу се глас зад мен.

Обърнах се и видях непознат мъж да ме гледа втренчено.

До него стоеше… Дафне. Простенах вътрешно.

— По-рано задаваше въпроси на нас — рече угоднически тя, — а сега е дошла да разпитва тук.

Не казах нищо. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху новодошлия.

Той носеше дълго палто, но изпод него се подаваше реверът на елегантен костюм. Зачудих се къде ли му е бомбето. Навярно смалено с магия и скрито някъде.

— Защо не дойдеш с мен, миличка? — предложи с кадифен тембър той.

— Не, благодаря. — Незабелязано пъхнах ръка в джоба си и улових пръчката.

— Ей тук, съвсем наблизо — посочи той. — Мога да отговоря на всичките ти въпроси.

— Е, щом е така, да вървим.

Изправих се и го оставих да ме поведе по една пътека между дърветата. Щом се отдалечихме достатъчно, за да не ни виждат от къщите, той се извърна рязко, с извадена пръчка.

Но аз бях подготвена. Ако Мочурището ме бе научило на нещо, то бе винаги да имам план за действие.

Преди да успее да хвърли заклинание, прелетях над него и му нанесох такъв ритник в главата с тежкия си ботуш, че черепът му изкънтя. Той се просна по очи, а пръчката му отхвръкна встрани.

— Вега, имаш ли нужда от помощ? — дочу се някъде отстрани гласът на Петра.

— Не, дай ми само секунда.

Докато мъжът с пъшкане се мъчеше да се изправи, аз произнесох:

— Субсервио.

Стрелна се бяла мълния и той стана покорен като кукла на конци. Облегнах го на едно дърво и тихо му зашепнах. Целта ми бе да изтрия от паметта му всеки спомен, свързан с мен.

Накрая пъхнах пръчката обратно в ръката му, но преди да си тръгна, ми хрумна да претърся джобовете му.

И оттам излезе един предмет, при вида на който целият ми свят сякаш се обърна с главата надолу.

Това бе портрет.

На моите родители.

Не можех да откъсна очи от изображенията на майка си и баща си върху малкото късче картон.

— Вега Джейн? — прошепна Делф.

— Остави ме — махнах с ръка.

Съзнанието ми отчаяно търсеше отговор на загадката пред мен. Това не бе рисунка — образите изглеждаха твърде реални, като жигосани върху хартията. За един ужасяващ миг допуснах, че и родителите ми, подобно на онези клетници в огледалата, са пленени вътре.

Сетне обърнах портрета и зърнах там надпис:

Внимание, опасни Кампиони.

Спомените ме върнаха към онази кошмарна нощ в Приюта в Горчилище, когато те бяха изчезнали, погълнати от пламъци. Очите ми се замъглиха и аз прокарах треперещи пръсти по скъпите лица.

Мамо? Татко? Къде сте? Как мога да ви открия?

Нещо ме докосна по лакътя.

— Вега Джейн? — просъска настоятелно Делф. — Добре ли си?

Бавно прибрах снимката в джоба си.

— Да, нищо ми няма.

— Какво държеше допреди малко? Не успяхме да го видим.

— Портрет на родителите ми — промълвих бавно.

— Не думай! — ахна Петра.

— Родителите ти? — повтори невярващо Делф. — Но как е възможно? Те бяха в Горчилище, а ние сме тук. Дали Маладоните…?

— Не знам. Ето, увери се сам.

Извадих снимката и им я подадох.

— Приличаш на майка си — рече Петра. — Била е много красива.

— Да, беше красива — изгледах я изненадано. Това бе последното, което очаквах да чуя от нея. — Искам да кажа, все още е.

— И какво ще правим сега, Вега Джейн? — попита Делф.

— Ще се върнем при къщите.

— Защо?

— Искам да разпитам още малко стареца. Той е тук отдавна, може да ги е виждал наоколо.

— А ако се появят още костюмирани? — обади се тревожно Петра.

— Няма да отнеме дълго.

Тъкмо тогава откъм гарата се разнесе остър, протяжен звук.

— Това е свирката на влака! — извиках. — Бързо, да вървим!

Присъединих се към щита на невидимостта и всички затичахме колкото ни държат краката към осветената поляна.

Но Джеф го нямаше на верандата.

Всъщност наоколо нямаше жива душа.

— Всички са отишли на проклетата гара! — възкликна Петра. — Да опитат да се качат на влака.

Това означаваше, че костюмираните също ще са там. Може би дори самият Ендемен.

Но ако искахме да узнаем нещо, нямахме друг избор.

Продължихме по пътеката и скоро се озовахме на гара Бимбълтън.

Тя обаче изглеждаше напълно различно отпреди.