Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Влакът ще спре първо в Честен — казах с въздишка. — Там онези, които нямат клейма, ще бъдат подложени на процедурата за промиване на мозъци.

— И ние няма да сторим нищо, за да им помогнем? — възкликна Петра.

Изгледах я продължително.

— Слушай, какво предпочиташ? Да спечелим една битка или да спечелим проклетата война? Защото ми се струва, че двете наведнъж няма да са ни по силите.

Тя отвърна на погледа ми и отначало прочетох в очите й гняв. Сетне, за моя изненада, той се стопи без следа.

— Разбирам, Вега. Имаш право.

По дяволите, човек никога не бе сигурен с коя Петра си има работа. С побърканата или с рационалната.

— Следващата спирка ще е Голям Честен — продължих. — Или може би влакът ще ни отведе директно до Маладонския замък.

— Когато беше там, видя ли някакви релси да стигат до него? — попита Делф.

— Не, но и нямах много време да гледам към земята. Ендемен ми създаваше достатъчно други грижи. Впрочем като говорим за вълка…

В другия край на вагона се бе появил самият Ендемен, в обичайната си премяна — костюм с жилетка, бомбе на главата и лъснати обувки. Видът му толкова рязко контрастираше с онова, което бях видяла в замъка, че неволно се запитах дали всички Маладони нямат втора, зловеща същност под външната си обвивка.

Хвърлих крадешком поглед към Петра. Ами ако и под нейната привидна красота се таеше скрито чудовище? Как ли би реагирал Делф, ако тя изведнъж се превърнеше в уродлива вещица? При тази мисъл по устните ми дори заигра усмивка, от която се почувствах леко неудобно.

Ендемен поздравяваше подред пътниците във вагона, които, още под въздействие на заклинанието, измърморваха неясни отговори.

Щом стигна до седалката на Дафне, намираща се едва на няколко крачки от нас, той коленичи и се взря внимателно в нея.

После извади пръчката си и леко замахна. Тя тръсна глава и очите й бавно се фокусираха върху него.

— Твоето село е Кларъндън на Хилшър, нали? — попита Ендемен.

— Да — кимна момичето.

Той я улови за китката.

— А там има ли още хора с ей такива белези?

Дафне погледна ръката си, сякаш я виждаше за пръв път.

— Има.

— Колко?

— Не знам… поне няколко.

— А в твоето семейство?

— Не. Аз съм единствената. Какво изобщо означава този знак?

Ендемен отвърна с усмивка, от която ме полазиха тръпки. Напомняше ми на джабит, канещ се да изяде жертвата си.

— Най-малкото, означава твоята гибел. — Сетне пусна ръката й и продължи: — А сега ще ми кажеш точно как се стига до твоето село.

Докато тя му даваше указания, Ендемен изписваше видими думи във въздуха с помощта на пръчката си. Накрая махна с върха и и те влязоха директно в главата му.

Без повече церемонии той стана и се упъти обратно.

— Веднага ли ще потеглите за това село, сър? — попита го единият от пазачите.

— Не е чак толкова спешно. Имам неща за довършване тук, а и онези негодници няма къде да избягат.

— Напълно сте прав.

— Проклятие — изръмжа Делф. — Маладоните ще отидат там и ще избият всички!

— Трябва да ги спрем — рекох решително аз.

Двамата с Петра ме изгледаха.

— Как? — попита тя. — Тръгнали сме към замъка.

— Бяхме тръгнали към замъка. Сега отиваме в Кларъндън на Хилшър.

— Но нали ти вече изпрати онзи Ръсел да ги предупреди.

— Няма гаранция, че хората ще го послушат. Нито че ще избягат достатъчно бързо.

— А какво стана с приказките ти за спечелване на битката и изгубване на войната? — рече хладно Петра. — Или бяха само за заяждане?

Стиснах зъби.

— Не, не бяха. Имам своите причини.

— И какви по-точно? — не отстъпваше тя.

— Причини, и толкова. — Изражението ми бе толкова свирепо, че Петра трепна и отстъпи с думите:

— Но ние не знаем дори как да стигнем дотам.

— Напротив, знаем — намеси се Делф.

— Така ли? — извърнахме се и двете към него.

— Да, нали момичето даде напътствия. Всичко е запечатано ето тук. — Той се почука с пръст по челото.

— Но те бяха толкова сложни, че дори Ендемен използва магия, за да ги запомни — учуди се Петра.

— Делф винаги е бил добре с паметта — уверих я аз.

Оставаше само да намеря начин да напуснем влака. Нямах друг избор, освен да приложа на всички ни телепортиращото заклинание. Или щеше да сработи, или някой от нас да пострада, но тъкмо сега нямах време за колебание.

Почуках се с пръчката по бедрото.

— Пас-пусе.

В следващия миг се озовахме обратно на мястото, за което си бях помислила — гара Бимбълтън.