Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Не — препречи пътя им Ръсел. — Тъкмо тя ме предупреди какво може да се случи тук. Благодарение на нея се спасихме.

Мъжът с ножа отпусна смутено ръце.

— Съжалявам, госпожице.

— Слушайте — казах им аз. — Не бива да спирате. Онези там се наричат Маладони. Ма-ла-до-ни — повторих за по-голяма яснота. — Използват гара Бимбълтън и други като нея, за да примамват и поробват хората, които се качват на влаковете им. Вземат най-вече младите, за да отслабят и обезкървят расата ви.

Озърнах се наоколо.

— Колко от вас имат знак върху опакото на ръката си? С три преплетени куки?

Никой не се обади и аз ги подканих.

— Хайде. Нищо няма да ви се случи, обещавам.

Двама младежи и една девойка излязоха напред.

— Ние имаме — рече тя. — Но не знаем какво означава.

— Означава, че притежавате магични способности, също като мен. Но по него е възможно да ви проследят. Приближете се и протегнете ръце.

Те го сториха и аз се уверих, че и тримата носят бледото клеймо.

Посочих ръцете им подред с пръчката и казах:

— Ембатлементо.

Над знаците се разнесе бледо сияние, скри ги и сетне потъна в кожата. Идеята ми бе хрумнала току-що. Надявах се да свърши работа поне за известно време, но съдейки по личния ми опит, клеймата щяха да стават все по-отчетливи с възрастта.

Обърнах се към присъстващите.

— Предупреждавайте всеки срещнат за плана на Маладоните. Те искат да властват над вас и са готови да минат през планини от трупове, за да го постигнат.

— Те… те отведоха Дафне — обади се Ръсел с просълзени очи. — Тя също носеше знака.

— Знам — кимнах. — И ще сторя всичко възможно, за да я спася. Имаш думата ми.

— Подозирах, че в цялата история с влака има нещо гнило. Но Дафне настояваше да опитаме. Ти… затова ли задаваше всички онези въпроси?

— Да.

— Значи ще се опиташ да ги спреш? — попита мъжът с ножа.

— Така възнамерявам.

— Но какъв шанс ще имаш сама?

— Колкото и да е малък, ще се възползвам от него. — Тук ми дойде наум нещо друго. — Но… ако някой ден ми потрябва помощ в борбата с тях, може пак да дойда и да се обърна към вас.

Ръсел погледна към съселяните си, а после пак към мен.

— И ще ни завариш изцяло на свое разположение.

Благодарих му с усмивка.

— А сега се омитайте оттук. Бързо!

Те побягнаха наново сред дърветата, а аз се върнах при своите спътници.

— Трябва да вървим — казах сухо.

— Правилно. Но първо ще ги убием, нали? — Петра бе насочила пръчката, а чертите й бяха разкривени така, сякаш бе събрала цялата си енергия за изричане на смъртоносното заклинание.

Делф и аз я изгледахме изненадано и тя се сконфузи.

— Сякаш те нямаше да ни очистят, ако имаха възможност — измърмори.

Не се съмнявах, че е права, но тъкмо в това се състоеше цялата разлика между нас и Маладоните. От друга страна, нейната маладонска кръв може би й диктуваше вярното решение. Не се знаеше дали отново ще получим подобен шанс. Погледнах пръчката си и я насочих към гърдите на Ендемен. Сигурна бях, че ще успея да събера в себе си емоцията, нужна за делото. Всичко щеше да приключи само за миг и един от най-върлите ни врагове щеше да е вън от строя. Нямаше да е нужно повече да се тревожим за проклетия изверг!

Но докато стоях така, си дадох сметка, че не мога хладнокръвно да убия беззащитен противник. В битка — да, но не и по този начин.

Свалих ръка и се извърнах към Делф и Петра.

Той изглеждаше облекчен, а тя — просто разочарована.

— И сега какво? — попита иронично. — Просто ще ги оставим да се събудят и да продължат да колят и бесят?

— Не точно.

Събрах пръчките на Маладоните, излетях заедно с тях във въздуха и се отдалечих на стотина метра разстояние. Издълбах дълбока яма в земята, пуснах ги в нея и с друго заклинание я зарих така, че да не личи къде е била.

Върнах се при другарите си и ги обгърнах с магичната нишка.

— Пас-пусе — изрекох, почуквайки се по крака, и ние моментално се пренесохме обратно във влака, носещ се с грохот към Честен.

Чувствах се доволна от свършената работа.

Още не знаех колко горчиво се заблуждавам, но скоро щях да разбера.

И да си скубя косите, задето не бях послушала съвета на Петра да убием час по-скоро Ендемен и хората му.

Влакът, както и предния път, пристигна на гара Честен посред нощ, сред кълба от дим и стържене на спирачки. Чувахме как се отварят вратите на околните вагони, но не и на нашия. Това не ме учуди особено — все пак никой от „белязаните“ не се предвиждаше да слиза тук.