Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Петра и Делф ме гледаха въпросително, а аз се чувствах разкъсана надве.

От една страна, съчувствах на хората, чиито съзнания предстоеше да се изпразнят от проклетия „хипнотизатор“, но от друга страна, това изпитание бледнееше пред участта на другите, които щяха да продължат към замъка.

На нашия вагон нямаше прозорци и не можех да видя какво се случва по перона. Не знаех също кога Маладоните в селото ще се отърсят от заклинанието ми и дали ще успеят да намерят пръчките си. Всичко това ме напрягаше до крайност. Може би в същия този миг те вече се носеха към нас?

Трябваше да послушаш Петра, глупачка такава. Трябваше просто да…

Тръснах глава, за да проясня мислите си. Очевидно нищо не можех да направя по въпроса за Ендемен, затова за стотен път се заех да броя пътниците във вагона.

Бяха общо петима, включително Дафне. Всички седяха неподвижно, вперили поглед пред себе си, в пълно неведение какво ги очаква.

— Елате — казах на останалите. — Да надникнем в съседния вагон. После ще се върнем пак тук.

Отворихме тихо междинната врата и минахме през нея. Пазачът не даде никакъв признак, че ни е чул.

В следващия вагон, както и можеше да се очаква, цареше пълна тишина. Оковани нямаше, но всички се намираха под въздействието на заклинанието Субсервио и не правеха опити да се размърдат. Един Маладон влезе и замахна с пръчката си. Те покорно станаха и започнаха да се изнизват навън. Не след дълго вратите се затвориха и влакът потегли отново. Следващата спирка трябваше да е Голям Честен. Тъкмо се бяхме упътили обратно, когато композицията с дрънчене и раздрусване спря.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита стреснато Петра.

Последва стържене на метал и нов тласък.

— Разкачат вагоните — досети се първи Делф.

— О, боже — плеснах се по челото. — Бързо!

Втурнахме се към своя вагон, но щом отворихме междинната врата, видяхме, че той вече се е отделил и започва да се издига във въздуха. Подскочих и сграбчих едно перило от външната му страна. Останалите също скочиха и се уловиха за каквото им попадне. Побързах да пристегна Хари Две в сбруята — и добре че го сторих, защото в следващия момент полетяхме с такава шеметна скорост, че дрехите по гърбовете ни заплющяха.

Докато се носехме така, ми мина през ум просто да се пуснем и да следваме вагона с помощта на Дестин, но се отказах, защото не знаех дали тя ще издържи на подобно темпо, особено натоварена с всички нас.

Издигнахме се много нависоко и ни обгърна такъв студ, че лицата ни посиняха, а зъбите ни затракаха неудържимо.

Мина сякаш цяла вечност, преди да започнем постепенно да забавяме ход и да се спускаме. Все още не се бе разсъмнало, но под нас се забелязваха светлини.

— Мисля… Мисля, че това е Маладонският замък — рекох през рамо.

Колкото повече се снижавахме, толкова повече нарастваха страховете ми.

Вече се намирахме точно над грамадната постройка и един купол в нея, който не бях забелязала при предишното си посещение, започна да се разтваря. Щом спря, ние се спуснахме в отверстието и се приземихме със силно друсване върху равна площадка.

Тя бе доста широка, осветена от факли, затъкнати в каменните стени.

Докато се озъртахме наоколо, в една от стените се отвори врата и от нея излезе фигура.

Вътрешно простенах.

Беше Ендемен, който водеше със себе си вързан на верига гарм.

Бомбето му липсваше и щом излезе на светло, с известно задоволство отбелязах, че костюмът му е мръсен, ръкавът — разпран, а косата — разчорлена. На едното му око имаше голяма синина, без съмнение причинена от моето заклинание Импакто.

Изражението му беше убийствено.

В свободната си ръка държеше своята пръчка.

Защо не го бях убила, докато имах възможност?

Обърнах се към Петра. Гневният й поглед недвусмислено говореше, че също ме вини за пропуска.

След него вървяха същите петима Маладони, които го бяха придружавали в селото, в не по-добро разположение на духа от него самия.

Пуснах се от перилото и дадох знак на останалите да ме последват. Отдалечихме се достатъчно от вагона и зачакахме.

Групичката взе да го обикаля от всички страни, като гармът душеше усърдно пред тях. Несъмнено се надяваха да ни открият с помощта на острото му обоняние и да ни унищожат.

Минутите минаваха, но не се случваше нищо. Нямаше викове и ръмжене, нито хвърлени заклинания.

Накрая те се отказаха и започнаха да извеждат пленниците.

— Бързо — казах. — Знам къде ще ги водят. Не бива да допускаме гарма достатъчно близо, за да не ни усети.