Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Не, но е силно охранявана.

— Как?

— С два джабита, като за начало.

— Значи не са само джабитите? — попитах със свито сърце.

— Е, има и магия, разбира се.

— Да, разбира се… — повторих машинално, сетне смених темата. — Не ти ли се е искало някога да се махнеш оттук, Виктус?

— Никога — тръсна глава той. — Това е моят дом. Да служа на господарите, е чест.

— Дори ако се държат зле с теб? Не те ли бият и ругаят?

— Ако го правят, значи е по моя вина. С нещо не съм им угодил. Те са честни и справедливи.

Въздъхнах. Така нямаше да стигнем далеч. Съзнанието му просто бе твърде промито, за да вижда истината. Трябваше поне да се опитам да узная какво има в онази стая.

— Знаеш ли как се стига до Кулата? — попитах.

Мъжът кимна тъповато.

— Кажи ми тогава.

— Защо ти е да научиш?

— Моля те, Виктус, просто ми кажи. Ще съм ти много признателна.

За моя изненада, устните му потрепериха.

— Да, госпожице. Разбира се, госпожице.

И той ни даде подробни указания.

Оставаше да решим какво да правим с вързания Маладон. И без да питам Петра, знаех нейното мнение — да го убием. Част от мен несъмнено желаеше същото, но практичната ми страна надделя.

— Ако го намерят мъртъв, ще вдигнат целия замък по тревога — казах.

Тя бавно и неохотно кимна.

Освободих го и му направих объркваща магия, за да забрави случилото се и най-важното — да не обвинява слугата си в нищо.

— Не искам да ти навлека неприятности — обясних на Виктус, сваляйки от него заклинанието „ Субсервио “.

Устните му отново потрепериха.

— И още веднъж благодаря, задето ни помогна — протегнах ръка към него.

Той я пое и я стисна. За един кратък миг ми се стори, че зървам нещо в забулените му очи. Нещо, което навярно винаги е било там, преди Маладоните да го заровят толкова надълбоко, че и той самият да не може да го открие.

Оставихме ги и скрити отново под щита на невидимостта, поехме към Кулата. Следвайки напътствията на Виктус, се издигахме все по-високо по каменни коридори, вити метални стъпала и обикновени дървени стълби.

Първият знак, че наближаваме, бяха звуците.

Пронизителните писъци на двойка джабити.

Свърнахме зад един ъгъл и ги видяхме.

Бяха застанали от двете страни на тежка метална врата. Зад нея се намираше Стаята на кулата. Можех само да гадая какво е съдържанието й, за да се нуждае от подобна охрана.

Чудовищата бавно се поклащаха, а стотиците им чифтове очи оглеждаха всеки сантиметър пространство пред тях. За щастие, не можеха да ни видят, но приближахме ли още, лесно щяха да ни подушат.

— Как ще се справим с тях? — прошепна Делф.

Бяхме имали работа с джабити и преди, но тук не можехме просто да се впуснем в битка с тях. Шумът щеше да привлече и последния Маладон в замъка.

С Петра доближихме глави и се наговорихме. Тя се прицели в чудовището вдясно, а аз поех другото. Делф и Хари Две отстъпиха предвидливо назад и зачакаха.

— Параликто — извикахме едновременно.

Заклинанията излетяха и улучиха джабитите право в гърдите. Те замръзнаха, а писъците им секнаха недовършени.

— Добри попадения — похвали ни Делф, а Хари Две ме близна по ръката.

Внимателно пристъпихме напред. Виктус бе споменал, че Стаята на кулата се охранява и с магия, но нямах представа каква точно.

Достигнахме вратата без произшествия, но сърцето блъскаше лудешки в гърдите ми. Не беше никак приятно да се намираш в такава близост до джабити, независимо дали парализирани или не.

Огледах бравата. Астрея Прайн ми бе показала няколко магии за отключване и аз се колебаех коя е най-удачно да използвам. Съмнявах се, че Ингресио ще се справи със задачата. В крайна сметка спрях избора си на Секуриус терминус.

За моя радост, тежките крила се разтвориха.

В следващия миг обаче ме обзеха подозрения. Всичко се случваше прекалено лесно.

Но след като така или иначе бяхме тук, не ни оставаше друго, освен да влезем.

— Най-добре да побързаме, Вега Джейн — рече Делф. — Някой може да мине и да забележи онези замръзнали джабити.

Помещението не беше голямо, така че поне разглеждането му нямаше да ни отнеме много време.

Имаше каменни стени с правоъгълни отвори, твърде тесни, за да премине някой през тях, но пропускащи въздух и оскъдна светлина. Вътре цареше пронизващ студ и аз се загърнах по-плътно в наметката си.

Видях как Делф извади дългия нож, който носеше затъкнат в пояса си. Челюстите му бяха стиснати, а изражението — сурово. Хари Две, настръхнал до мен, тихо ръмжеше.