Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Стаичката на Амикус Арнолд представляваше по-скоро килер, разположен в съседство с кухнята. Заварихме го да спи на пода, свит на кравай и леко похъркващ. Безупречната му ливрея висеше върху закачалка на гърба на вратата.

Със сепване осъзнах, че съм го виждала и преди. Именно той бе прислужникът, уловил изпуснатото шишенце парфюм. За което бе възнаграден с шамар, преди аз да помета господарите му с магията Енгълфиадо.

Благодарение на Хари Две вече знаех точно какво трябва да сторя.

Завъртях пръстена и всички станахме видими.

След това махнах запушалката от стъкленицата, обърнах я и оставих съдържанието й да се изсипе върху спящия.

Скоро всяка искряща прашинка попи в него.

Минаха няколко секунди, през които неподвижното тяло сияеше.

После Арнолд седна като ужилен, примигна и погледът му попадна върху нас.

Белезникавата пелена бе изчезнала от очите му, разкривайки прекрасния им зелен оттенък.

— Какво, по…

— Ти си Амикус Арнолд — вдигнах ръка.

— Знам кой съм. — Той се озърна наоколо. — Поне… вече знам. Всичко ми е малко мъгляво. Как се озовах тук? И кои сте вие?

— Казвам се Вега Джейн. А това са Петра, Делф и кучето ми, Хари Две.

— Някой ще ми обясни ли какво става?

Изложих му колкото се може по-сбито цялата ситуация. При споменаването на случката с господарите му той се усмихна.

— Да, спомням си. Явно съм изглеждал като кръгъл глупак, защото съм бил… омагьосан или нещо подобно. Но не ми е известно аз самият да притежавам такива способности.

— А не помниш ли да си вършил някога странни, необясними неща?

Той потърка челюст.

— Сега като се замисля… Да, веднъж говорих с котката. Мама реши, че съм вдигнал температура. А също можех да накарам монета да се върти колкото дълго си поискам.

— Ето, виждаш ли?

— Значи според вас съм бил подмамен да се кача на влака? За да ми откраднат магията и да ме направят слуга на тези хора?

— Да — подадох му стъкленицата с неговото име отгоре.

Той бавно прокара пръст по буквите.

— Божичко! — промълви с просълзени очи. — И вие сте дошли тук, за да ме спасите?

— Теб и всички останали — отвърна Делф.

— Но засега ще трябва да продължиш да се преструваш на роб — намесих се аз. — Докато не дадем знак, че е време за действие.

— Уговореният сигнал, за който спомена?

— Да.

— И тогава… ще се вдигнем на бой срещу Маладоните?

— До смърт, най-вероятно.

Лицето му помръкна и той поклати тъжно глава.

— Аз не умея да се бия. Не и с магия.

Погледнах към спътниците си, преди да отговоря.

— Тъкмо тук идва нашата роля. Ние ще ви обучим.

— Но аз нямам пръчка като твоята.

— Ще имаш — уверих го.

Петра и Делф направиха учудени физиономии. Не им бях разкрила тази част от плана си.

Арнолд обаче оставаше видимо притеснен.

— Не съм сигурен как ще се преструвам на роб, Вега. Щом зърна отново господарите си, може да не се сдържа и да им сритам задниците. Тогава ще проваля целия ви план.

Вдигнах пръчката.

— Няма да е нужно да се преструваш, Амикус. Имаш ли ми доверие?

— След всичко, което направи за мен — разбира се.

Замахнах с леко движение, при което той се свлече на пода и отново потъна в сън.

Трябваше, разбира се, да свърша и още нещо, за да прикрия следите от станалото. Знаех само едно заклинание, което се надявах да свърши работа.

Докоснах очите му с пръчката, представяйки си ясно какво искам да се случи, и произнесох:

— Еразио.

Това ги направи отново забулени, както и преди. Магия по необходимост, както би я нарекъл Силен.

Не беше лесно да върна Арнолд към робството, след като току-що го бях освободила, но имах план и трябваше да се придържам към него. Иначе ние самите щяхме да свършим като роби. Или като трупове.

Излязохме от къщата и се упътихме към следващия адрес.

Тази нощ освободихме общо осем души — четирима мъже и още толкова жени. Реакцията им бе все същата — на благодарност, объркване, несигурност, гняв. Но накрая всички се заричаха да помогнат, щом сигналът бъде подаден.

Призори се оттеглихме за почивка в гарата на Голям Честен. Макар да беше вече светло, там не бе никак оживено. Трябваше да си припомня омразната причина за това — намирахме се в града на елита, който по принцип бе по-малоброен, а и не ставаше рано за работа.

Петра и Делф веднага заспаха, скрити под щита на невидимостта, а аз разтворих книгата с имената и се залових да отбелязвам онези, които вече бяхме посетили.