Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Събрахме оскъдния си багаж и тръгнахме да обикаляме из сградата в търсене на ново убежище.

Наоколо цареше непрогледен мрак и аз се изкуших да използвам пръчката, за да осветя пътя ни.

В мига, в който го сторих, над главите ни профуча мълния и остави голяма, димяща дупка в отсрещната стена.

Аз извиках и инстинктивно приклекнах, повличайки след себе си и останалите, привързани към мен с магическата нишка.

Втора мълния премина по-ниско и почти опърли косите ни. Ако бяхме останали прави, с нас щеше да е свършено.

Прилепена към пода, се озърнах да видя откъде идват заклинанията. Но беше тъмно като в рог.

Вече бях готова да произнеса „Кристиладо магнифика“, когато Делф ме улови за ръката.

— Имам по-добра идея — прошепна.

Сетне извади от джоба си малка топка — същата, с която Астрея Прайн ме бе упражнявала в магията Реджойнда. Нямах представа, че я е взел.

— Пригответе се и си дръжте очите отворени — каза той на Петра и мен. После остави топката на пода и леко я побутна. Веднъж излязла извън полето на невидимостта ни, тя измина само педя или две, преди от отсрещния ъгъл на чакалнята да се стрелне нова мълния и да я унищожи.

Двете с Петра в един глас изрекохме:

— Импакто!

Чу се трясък и стон.

Всички скочихме и се втурнахме нататък.

Щом наближихме, видяхме сгърчена в сенките фигура.

Беше един от костюмираните, затрупан от тухли и натрошена мазилка. Явно заклинанията ни бяха улучили стената над него, предизвиквайки същинска лавина.

Мъжът изглеждаше припаднал или дори мъртъв. Но както се оказа, не беше нито едно от двете.

Като стаена змия, той изведнъж се надигна от отломките и замахна с пръчката. Не можеше да ни види, естествено, но обхватът на заклинанието му бе толкова широк, че ни помете като вихрушка.

Стоварих се тежко върху пода и за момент останах като зашеметена.

Щом погледът ми се проясни, видях, че той гледа право в мен. Проклетникът ме виждаше!

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Около мен Петра, Делф и Хари Две бавно се изправяха на крака. Силата на удара явно бе разкъсала магическата нишка. Сведох лице и установих, че пръстенът се е извъртял върху пръста ми. Преди да успея го поправя, костюмираният изрева:

— Паднахте ли ми най-сетне!

Петра метна ново заклинание, но той с лекота го избягна. Делф извади брадвата от пояса си и я запрати по него.

— Ха, това вече е забавно! — изсмя се онзи и му отвърна с огнено кълбо, което, ако не го бях парирала навреме, щеше буквално да го изпепели. Сега Делф само се прекатури няколко пъти и остана да седи ни жив, ни умрял.

Петра и аз продължихме да разменяме заклинания с костюмирания, едва удържайки на напора му. Беше ясно, че е далеч по-опитен боец и че поотделно всяка една от нас отдавна щеше да е сразена.

Постепенно той ни притисна до стената. Усещах с гърба си хладната й, грапава повърхност, докато мозъкът ми трескаво търсеше изход. От правене и блокиране на магии вече се чувствах напълно изтощена, докато противникът ми изглеждаше напълно свеж и дори ми се присмиваше:

— Имаш късмет, че те искат жива, миличка, иначе отдавна да съм светил маслото и на теб, и на досадните ти приятелчета.

При сраженията с чудовищата в Мочурището никога не бях изпитвала подобно изтощение. Тогава едно-единствено добре насочено заклинание обикновено бе достатъчно. Спомних си за предупреждението на Астрея Прайн, че Маладоните не изпитват и капка угризение, когато убиват. Гледайки злостното лице на онзи отсреща, можех добре да разбера защо моята раса е изгубила битката срещу тях.

Всяко замахване с пръчката вече ми костваше неимоверно усилие. Гърдите на Петра също се повдигаха учестено, а по челото й бяха избили едри капки пот.

Костюмираният, доловил нашата слабост, се усмихна и пристъпи по-близо. По всичко личеше, че се готви да хвърли някаква последна, неимоверно мощна и коварна магия, която да сложи край на двубоя. Не беше трудно да се досети, че ако извади само една от нас от строя, това ще е равносилно на победа. Само двете заедно можехме що-годе да му противостоим.

Е, помислих си, дотук бяхме. Няма измъкване.

Не ми оставаше воля дори да превърна пръчката си в Мълнията, а и се боях да го сторя, защото ако я хвърлех и не улучех, щях да остана напълно беззащитна.

Онова, което не бях предвидила, бе моето куче.

То се нахвърли с бесен лай срещу Маладона.

— Хари Две, недей! — извиках.

Онзи само се усмихна и лениво насочи пръчката срещу лесната мишена.