Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— Депараликто.

Мъжът се свлече на пода, опрял гръб в стената и загледан в нищото.

— Името ти? — попитах.

— Сирил Дъджет — изрече той с безжизнен глас.

— Добре, Дъджет, ти няма да помниш нищо от случващото се. Щом свършим, ще се върнеш в леглото, сякаш никога не си се събуждал. Ясно?

— Да. — Оцъклените очи се оцъклиха още повече.

— Това твоята къща ли е?

— Да.

— Кои са господарите ти?

— Нямам такива.

Неволно се усмихнах. Маладоните доста се бяха постарали този глупец да вярва, че държи живота си в свои ръце, макар да го контролираха така изцяло, както го контролирах аз в момента.

— С какво се занимаваш?

— Да се занимавам?

— Имам предвид, като работа.

— Аз съм богат. Няма нужда да работя.

— Браво на теб — рекох иронично. — А източникът на богатството ти?

Той наду бузи и се напрегна, сякаш за първи път се сблъскваше с въпроса.

— Ами богатството ми… аз винаги съм го имал.

— Нима?

— Аз съм един от избраните.

— Избран от кого? — поинтересувах се.

Това отново го затрудни.

— Просто… съм от избраните. Нали така? — добави неуверено.

— Ама че празноглав досадник! — не се сдържа Сара.

— По-скоро човек, който живее в лукс и доволство и не подлага нищо под въпрос — поправих я аз. — Идеалната марионетка.

Сетне се обърнах пак към него.

— Дъджет, знаеш ли нещо, което може да ми бъде от полза?

— Например?

— Например за Маладоните.

— Никога не съм чувал за тях.

— А за господин Ендемен?

По лицето му се разля широка усмивка.

— О, той е добър човек. Прекрасен човек. Често посещава Голям Честен и ни кара да се чувстваме… да се чувстваме…

— Доволни от себе си? — довърших вместо него.

— Именно. Много доволни от себе си.

— Защото сте избрани? — Тук ми хрумна нещо и допълних: — Защото сте си спечелили правото да… принадлежите към избраните?

— Да, да. Напълно вярно го каза. Ние сме си спечелили това право.

— А как по-точно?

Усмивката му изчезна и той взе да отваря и затваря уста като риба, но от нея не излизаше нито звук.

— Добре, Дъджет, да оставим това засега. Преди да се върнеш в леглото обаче, искам да се извиниш на Ана и Сара за всичко, което си им сторил.

Той се обърна като автомат и произнесе:

— Извинявайте.

— Не ме е грижа дали го прави машинално или не — поясних на двете жени. — Просто държах да го чуете.

После му наредих да се качва в спалнята и той безропотно се подчини.

Върнах на Сара и Ана предишния облик и ние продължихме към следващия адрес под прикритието на невидимостта.

— Хората като този Дъджет дори нямат представа какви късметлии са — измърмори Петра.

— Не съм съгласна — отвърнах рязко. — Маладоните тъпчат главите им с лъжи, а джобовете — с подаръци, за да ги държат като послушни домашни любимци. Те са също такива роби, както и останалите, само че не го осъзнават.

— Да, но няма нужда да работят и дните им минават сред охолство, хубава храна, прислуга, скъпи предмети…

— Точно така, предмети. Единственото, което не притежават, е собственият им живот.

— Чудя се как Маладоните ги подбират? — намеси се Делф. — Дали не са създали Голям Честен нарочно за целта?

— Допускам, че е така — отвърнах.

— Но какъв е смисълът? — попита Петра.

— От една страна, както каза Върджил, да противопоставят хората едни срещу други — рече Делф. — Да създават въображаеми врагове. Не забравяйте също, че жителите на Голям Честен могат да пътуват до Честен, а тамошните не могат да идват тук. Така те, с колкото и промити мозъци да са, имат пред себе си пример за подражание. Мечта, към която да се стремят и да си казват: „Ето, ако работя здраво и следвам благочестивия път, мога също да забогатея, да достигна обетованата земя“. Така всичко изглежда някак по-справедливо.

— Мисля, че си напълно прав, Делф — отбелязах. — И подозирам, че именно това е имал предвид дядо ми, когато казваше, че най-ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно.

Тази нощ посетихме общо десет адреса, а на следващата — още толкова.

Когато обаче на третата нощ се прибрахме в стаичката си на железопътната гара, ни се стори, че някой я е претърсвал. Не държахме там нищо ценно, но все пак подозрението, че са ни открили и са ровили из вещите ни, бе притеснително.

— Май ще трябва да се местим — рекох унило, защото беше късно, а аз бях също толкова капнала, колкото и останалите.