Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Продължих да стоя озадачено, чувствайки се все по-голяма глупачка.

Ума навярно ме чакаше от другата страна и се чудеше защо не се появявам.

Отстъпих крачка назад и по гърба ми премина лека тръпка. Познавах я добре отпреди — тя предвещаваше, че ще ме осени някакво вдъхновение.

Погледнах през рамо. Там, разбира се, нямаше нищо.

Но можеше и да има, ако използвах нещо, което винаги бях притежавала в изобилие.

Въображението.

Чифт свирепи джабити ме преследваха из Комините, когато се озовах пред същата врата като тази. Тогава изобщо не допусках, че тя ще е способна да удържи чудовищните влечуги. И все пак нямах друг избор, освен да сграбча бравата с пищящия Уъг и да мина през нея.

Сега отново извиках в съзнанието си целия безпомощен ужас, който гонитбата в мрака бе вселила в мен. Стърженето на люспите, пронизителните звуци, издавани от стотиците глави преди смъртоносното ухапване.

Сърцето заблъска в гърдите ми както и тогава, краката ми омекнаха, а дробовете отчаяно се бореха за глътка въздух пред лицето на неминуемата гибел.

С всички тези чувства, кипящи вътре в мен, посегнах отново.

Вратата безшумно се отвори и аз преминах.

Ума витаеше в очакване от другата и страна и ми се стори, че зърнах на лицето й лека усмивка.

— Браво, Вега. Много добре.

Тя ме подкани с жест и аз я последвах по тъмен проход.

След няколко завоя от всички страни ни обля ярка светлина. Във въздуха се носеха вихрушки, подобни на малки облачета, прелитаха напред и назад с шеметна скорост.

— Какво е това място? — попитах.

Вместо отговор Ума долепи показалец до устните си и посочи един далечен ъгъл.

Упътих се към него, а тя изостана леко назад.

С всяка следваща крачка светлината отслабваше, докато накрая не забелязах самотна фигура, застанала насред сумрачен участък.

Спрях на самия му ръб и се загледах. Отначало фигурата не помръдваше и аз дори не бях сигурна дали е способна да се движи.

После полека се обърна.

Щом се озовах лице в лице с нея, дъхът ми секна.

Съзнанието ми, подобно на оттегляща се морска вълна, ме отнесе назад към онова бойно поле, където я бях видяла да води героична битка. И да спасява собствения ми живот, преди да изгуби своя.

Алис Адронис носеше същата ризница, в която бе загинала.

Сърцето ми подскочи, щом видях, че смъртоносната рана продължава да зее кървава по средата на гърдите й.

Когато още в Горчилище, благодарение на Еон, бях попаднала в миналото и зърнала жената воин за първи път, ми се бе сторило, че тя и Моригон доста си приличат. Сега обаче установявах, че всъщност аз съм точно копие на Алис, като се изключи цветът на косите ни — нейната бе огненочервена и се спускаше на вълни върху раменете.

В мига, в който ме погледна, усетих движение в ръката си точно както когато стоях пред гроба й. Пръчката, подарена ми от нея, правеше поклон от уважение пред бившата си господарка.

Щом Алис излезе напълно от сенките, видях, че и тя, подобно на Ума, не е направена от плът и кръв. Как тогава можеше да съществува, след като отдавна бе мъртва?

Очите й се спряха върху мен с хладен, безмълвен взор.

Леко смутена, се обърнах към Ума.

— Къде се намираме?

— В сборище на душите, ненамерили покой — отвърна тя. — Те все някъде трябва да отидат, а Емпирей не е лошо място. Имали сме толкова хубави моменти тук. Колкото до Алис — домът си е неин, така че е естествено да се завръща.

Междувременно фигурата, която продължаваше да ме наблюдава, щракна с пръсти. Пръчката се отскубна от ръката ми и попадна в нейната. Миг по-късно, явно по желание на бившата си собственица, се превърна в Мълнията — един човешки бой висока и с цвят на искрящо злато.

Алис я огледа, поглади я с длан и върху устните й се появи усмивка, изпълнена с копнеж. После я смали отново и ми я подаде.

Протегнах колебливо ръка да я взема, но още преди да успея, тя сама подскочи и се върна при мен.

Изражението на фигурата ми подсказа, че не бива да се учудвам.

— Тя вече е истински и изцяло твоя, Вега — бяха тихите й слова.

Погледнах надолу към пръчката. В пръстите, между които я държах, се разливаше топлина, каквато не бях усещала преди.

И усетих необичаен душевен подем.

— Алис — казах, — искам да подновя битката срещу Маладоните.

— Знам.

— Няма ли някакъв шанс още да си жива? Помощта ти положително ще ни бъде от полза.

Тя докосна зеещата дупка на гърдите си.

— За съжаление не, Вега. — Сетне ме огледа от глава до пети. — Успяла си да преминеш Мочурището.