Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Секунди по-късно в небето се появи тъмно, приближаващо петно.

Дълиш тупна тежко в краката ми и аз го върнах в съзнание, след което го поставих отново под контрол чрез Субсервио и го инструктирах какво да прави.

Той тръгна към входа, а аз останах да наблюдавам от сенките.

Посрещна го мъж в черна униформа, който явно остана учуден при появата му. Отзад в преддверието не се мяркаха други пазачи.

— Дълиш? — възкликна. — Хванахте ли момичето? Другите двама са още тук.

Заклинанието ми прелетя през рамото на Дълиш и улучи униформения право в лицето. Той падна като сноп на земята.

Влязох вътре и огледах проснатата му фигура.

— Не, не са ме хванали, задник такъв — измърморих.

Побутнах Дълиш пред себе си към стълбището, започващо в дъното на помещението.

— Къде са останалите? — попитах.

— Повечето спят — отвърна той.

— А моите приятели?

— В стая в средата на коридора, където са спалните помещения.

— Колко души ги пазят?

— Една дузина.

Чудесно.

Представих си как стрелят по мен, докато цялото ми тяло става на решето от куршуми. После обаче ми хрумна идея.

— Дълиш, а къде държат мортите си?

— Къде държат какво?

— Своите, хм… оръжия.

Той посочи една врата вляво от нас, която не бях забелязала досега.

— Ето там.

— Добре, не мърдай оттук.

Използвах заклинанието Ингресио, за да вляза, и видях покрай стените дълги стелажи с наредени върху тях пушки.

Замахнах с пръчката и произнесох:

— Интерферо тодос.

От край до край в помещението се чу стържене на метал.

Затворих вратата след себе си и се върнах обратно при Дълиш.

— А сега ме отведи при приятелите ми — заповядах.

Изкачихме се тихо по стълбището и свихме по дълъг коридор с множество стаи от двете страни, от които се носеше звучно хъркане.

Моят водач спря пред масивна метална врата с решетесто прозорче в средата.

Надникнах предпазливо през него и с въздишка на облекчение видях Делф и Петра да седят вързани в един ъгъл — той насинен и окървавен, а тя сгърчила лице в болезнена гримаса.

Както бе споменал Дълиш, в помещението с тях имаше дванайсет униформени мъже. Всички носеха морти — или по-точно пушки.

Но аз също носех нещо.

Своята магическа пръчка.

Която не бих заменила и за хиляда от техните противни оръжия.

Отворих вратата с трясък.

Както и очаквах, пазачите се обърнаха като един и вдигнаха пушките за стрелба.

Но аз бях вече подготвена.

— Енгълфиадо.

Потокът вода, изригнал насреща им, ги блъсна и помете към отсрещната стена. След удара в нея те се свлякоха в несвяст на каменния под, а пушките изпопадаха от ръцете им.

Втурнах се вътре.

— Вега Джейн! — възкликна Делф.

— Как ни намери? — попита удивено Петра.

— Сега нямам време за обяснения — отсякох.

Развързах ги бързо и ги поведох по коридора.

Знаех, че шумът от кратката ми схватка навярно е събудил половината сграда.

Още преди да стигнем изхода, започнаха да хлопат врати и се разнесе тропот на тичащи нозе.

— Грабвайте пушките и стреляйте на месо! — чух някой да крещи.

Вече бяхме на улицата, когато същият глас изкомандва:

— Огън!

Обърнах се и видях четиридесет войници, чиито дула сочеха право в нас.

— Пазете се! — изпищя Петра.

— Не се безпокой — отвърнах аз.

Всички четиридесет спусъка бяха натиснати едновременно.

И четиридесет цеви се пръснаха, предвидливо запушени от моето заклинание.

— Брей — ахна Делф.

Брей, и още как — ухилих се вътрешно аз.

Привързах всички ни с магическата нишка, издигнах се право нагоре и полетях.

Не бяхме невидими, така че имаше вероятност Маладоните да ни забележат и да се впуснат в преследване. Затова щом се поотдалечихме, почуках крака си с пръчката и произнесох:

— Пас-пусе.

В следващия момент стояхме пред прага на Емпирей.

Преди да влезем вътре, се извърнах бясна към другарите си и им креснах:

— Какво, по дяволите, търсехте в Голям Честен? Първо казвам на Петра, че няма нужда да ходи, а после откривам, че и двамата сте отишли. Ами ако ви бяха убили?

Делф трепна под свирепия ми поглед, но Петра пристъпи напред и каза:

— Вината е моя, Вега. Реших, че не искаш да отида, защото смяташ, че съм неспособна да се справя със задачата. Исках да ти докажа обратното.

— А аз — додаде Делф, — щом разбрах, я заплаших, че ако не ми позволи да я придружа, ще я издам на теб.

Изгледах ги подред, обзета едновременно от гняв и облекчение. Накрая омекнах, още леко гузна, задето едва не бях изпратила Петра на почти сигурна смърт.