Дэвид Балдаччи - Ширината на света

— А какво?

— Че при онази битка, когато срещу нас имаше само един, и двете бяхме изтощени до краен предел. А той изглеждаше напълно бодър и свеж. Ако Хари Две не се беше намесил, не съм сигурна дали щяхме да водим този разговор.

— Не го отричам.

Петра казваше абсолютната истина. Моето куче действително ни беше спасило живота.

Тя ме погледна озадачено.

— Но току-що каза, че си победила осем Маладони.

— Точно така.

— Какво се е променило тогава?

Погледнах надолу към пръчката си. Знаех точно какво се е променило. Тя бе станала изцяло и напълно моя. Никоя част от нея вече не принадлежеше на Алис Адронис. Сякаш способностите на цяла поредица мои предци се бяха прелели в мен. Спомнях си как още в Мочурището Астрея бе предрекла, че това един ден ще стане. Вече бях много по-могъща магьосница отпреди. Оставаше само да се надявам, че силите ми ще стигнат.

— Просто съм станала… по-добра — отвърнах.

За моя изненада, Петра най-неочаквано ме сграбчи в прегръдките си, а после се скри в стаята си и затвори вратата.

Гледах подир нея няколко секунди и съвестта отново ме загриза. Как изобщо ми бе минало през ума да я подложа нарочно на опасност?

Дали дълбоко в себе си не бях повече Маладон, отколкото подозирах? Потръпнах при кошмарната мисъл.

Когато се прибрах, Хари Две ме очакваше.

Потупах го по главата, но неговото изражение остана непроницаемо. Не се усмихваше и очите му не грееха както обикновено. Вероятно се сърдеше, задето не го бях взела със себе си.

Още щом положих глава върху възглавницата, заспах дълбоко.

Но сънят ми бе неспокоен.

Постигнатото не беше за пренебрегване. Можехме да се гордеем, че сме спасили петдесет души от доживотно унизително робство. Но задачата, която ни предстоеше, бе още по-тежка. Те никога по-рано не бяха държали магическа пръчка в ръка. Не бяха използвали заклинания в битка. А предстоеше да се изправят срещу най-смъртоносната банда магьосници под слънцето.

Колцина от тях щяха да видят края на предстоящата война?

Щяха ли да оцелеят Делф, Петра, Хари Две? Или дори аз?

Както се мятах в леглото, усетих присъствието на Хари Две до себе си и инстинктивно зарових ръка в козината му.

Това ме успокои, но само донякъде.

Не беше ли в крайна сметка по-добре да си роб, но жив?

Отколкото свободен, но мъртъв?

Отговорът ми се губеше.

Винаги е хубаво да си свободен — това беше ясно.

Но също толкова ясно бе и че един мъртвец трудно би се радвал на свободата.

В крайна сметка отхвърлих завивките, станах и взех да крача из стаята.

Щом слънцето изгрееше, от мен се очакваше да пристъпя към сформиране на боеспособна армия.

Аз, Вега Джейн. Която нямаше и шестнайсет навършени години. Усетих как хладна тръпка плъзва по всичките ми жили. Но сетне докоснах пръчката и допирът й отново ме изпълни с топлина. Все пак бях извършила толкова неща, които отначало смятах за невъзможни. Защо, по дяволите, да не събера и армия? Върнах се в леглото и този път заспах толкова здрав сън, че отворих очи едва когато Пилсбъри произнесе над главата ми:

— Ще желаете ли закуска, господарке Вега?

Приседнах и забелязах, че през прозореца вече струи обилна светлина. Протегнах се с широка прозявка.

— Всъщност да — отвърнах. От самото напускане на Горчилище не се бях чувствала по-бодра и отпочинала.

— Чудесно, веднага ще я донеса.

— А къде са останалите? — осведомих се.

— Хранят се в трапезарията. В чудесно разположение на духа, смея да добавя. Любопитни са да узнаят какво предстои, както и всички ние!

Докато се измия и облека, закуската ми беше сервирана. Изядох я с апетит, както и Хари Две, чиято купичка бе поставена на пода.

След като приключих, взех пръчката, изправих се пред огледалото и си намигнах за кураж.

Време беше да се залавям за работа.

Влязох с широка крачка в Голямата зала.

Петдесетимата, спасени от нас, до един бяха там.

А също Делф и Петра. Останалите ги бяха обградили и ги засипваха с въпроси.

Но при появата ми настана гробна тишина и всички погледи се устремиха към мен.

Усетих как поруменявам, а сърцето ми заби по-бързо. По дяволите, не бях привикнала към толкова много внимание. Пресегнах се да почеша Хари Две зад ухото, докато взорът ми обхождаше присъстващите.

Бяха приблизително равен брой мъже и жени, с най-разнообразен цвят на кожата — от снежнобял през кафеникав до черен, с всякакви приятни междинни оттенъци.

Забелязах как първо Делф, а сетне и Петра ми се усмихват насърчително.