Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Загадъчното му поведение започваше леко да ми додява.

— Просто е твърде малка, за да бъде обучавана в битки. Не мисля, че е правилно.

— Делф, нуждаем се от всички, до последния човек. Маладоните разполагат със стотици опитни магьосници.

— Същото ли щеше да казваш, ако ставаше дума за брат ти Джон? А той е с няколко години по-възрастен от Миранда.

Не бях очаквала подобен обрат и ми стана донякъде неприятно, задето въвлича брат ми в спора. Но после се сетих за негодуванието си при вида на момчетата, маршируващи под онова ужасно знаме. А те също бяха по-големи от Миранда!

— Какво предлагаш тогава? Да й кажем, че няма да я правим магьосница?

— Не, защо? След години може и да стане. Но не бива да я принуждаваме да се бие, докато не порасне.

— Добре, Делф, ще поговоря с нея. Има ли друго? — попитах, виждайки, че не си тръгва.

Той си пое дълбоко дъх, преди да изплюе камъчето.

— Не искам да ходиш никъде сама, без да ни се обаждаш. Трябва да ни позволяваш да те придружаваме.

— Моля? — изправих се.

— Да вземем например спасяването на Върджил или екскурзиите ти до Голям Честен. Притесняваш ни до смърт. Не го прави повече.

— Петра ли те подучи да ми го кажеш? — сопнах се.

— Петра? — искрено се удиви той. — Не, естествено.

— Дано да е така. Но във всички случаи, не си спомням да съм те назначавала за свой настойник. Ще ходя когато и където си поискам.

Очаквах да добие наранено изражение, но лицето му изразяваше по-скоро гняв.

— Приключихме ли вече? — попитах настоятелно, макар и да се чувствах виновна от поведението си.

Той стана и без да обели дума, напусна стаята, като затръшна вратата след себе си.

Тръшнах се със стон върху леглото.

Хранехме се на смени, за да не претоварваме бедната госпожа Джоли. Делф, Петра и аз обикновено сядахме на различни маси, за да опознаем по-добре хората, редом с които ни предстоеше да се сражаваме.

Повечето от тях бяха нетърпеливи за битка, изпълнени с гняв заради причинената им несправедливост и желание да си отмъстят на поробителите.

След като всички си легнеха, тримата оставахме в библиотеката до късно през нощта, обсъждайки различни теми. Делф никога повече не спомена за спора помежду ни, но държанието му стана осезаемо по-хладно. Петра, дори и да забелязваше, не даваше вид.

Една вечер, шест месеца след началото на обучението, отново седяхме в удобните кожени кресла пред запалената камина.

Делф се бе привел над лист пергамент, подготвяйки урока си за следващия ден, а аз правех разсеяни движения с пръчката, обмисляйки допълнителни заклинания, които да преподам на групата.

Тишината ни се отразяваше благодатно след дългите часове, прекарани сред петдесет души, постоянно задаващи въпроси и искащи съвети.

Петра я наруши първа. Протегна се като котка срещу огъня и се извърна към нас.

— Смятате ли, че изобщо ще се получи?

Аз спрях движенията, а Делф вдигна нос от пергамента.

— Кое? — попитах учудено.

— Ето това! — посочи тя нагоре, където нашите петдесетима питомци несъмнено спяха дълбок сън, изтощени от занятията. — При темпото, с което вървим, ще остареем и побелеем дълго преди те да са готови да се опълчат на проклетите Маладони.

— Правим всичко по силите си — възрази остро Делф.

— Не го оспорвам. Но това не променя факта, че те може и никога да не станат готови.

— Хайде, стига — рекох помирително. — Просто им е нужно още малко време.

— Нима? — изгледа ме тя. — Артемис Дейл днес едва не си отряза крака, защото прави заклинанието Джагада така, сякаш размахва секира. А Шарлот Токън изпуска пръчката си при най-простото движение и тя хвърчи чак в другия край на стаята.

— Ще свикнат, Петра — пробвах да ги защитя. — Ето, аз имах велика учителка като Астрея Прайн и пак напредъкът ми отне дълго време. Освен това ние трябваше да се учим в движение — да си пробиваме път през Мочурището, да се бием с тамошните чудовища, а сетне и с Маладоните. Беше въпрос на живот и смърт. Опитът ни правеше по-жилави, по-силни. А те са лишени от това предимство. Дълго време са били роби, дори без собствени мисли в главата.

— Чудя се дали това не е фаталният недостатък на целия план — поклати глава Петра.

— Какво искаш да кажеш? — изправих гръб в креслото.

— Ами представи си, че ако магията на човек веднъж е била отнета, той никога вече не може да стане наистина добър, дори ако някой му я върне. Трябва да признаеш, Вега, че те са адски непохватна пасмина. Толкова време зубрят едно и също, а никой не може да изпълнява свястно дори заклинанието Реджойнда. Колко според теб ще им отнеме, докато овладеят Пас-пусе, Параликто, Инкарсерата и Ем-батлементо ? И виждаш ли поне един, който някога ще е способен да хвърля Ригаморте?