Дэвид Балдаччи: Ширината на света

Настъпи продължителна тишина.

— Искаш ли сега да се връщаме при останалите за вечеря, или… — Нарочно оставих изречението недовършено, очаквайки нейния отговор.

Тя се изправи, държейки пръчката без напрежение, точно както я бях учила. После я насочи към най-близкия храст и с перфектно притеглящо движение произнесе:

— Реджойнда, роза.

Един от цветовете се откъсна и полетя право в свободната й ръка.

Тя го изгледа втренчено, преди да се хвърли с широка усмивка в обятията ми.

— Успях, успях!

А само след миг се разрида по-силно от всякога. Все пак беше едва на десет.

Прегърнах я, усещайки сълзи и в собствените си очи.

— Да, наистина успя.

— Ще те накарам да се гордееш с мен, Вега, обещавам.

Сякаш току-що се бях сдобила с нова малка сестричка.

Но в главата ми се въртеше една-единствена мисъл.

Дано никога не ти се наложи да хвърляш заклинание срещу враг. Дано всичко е приключило, преди да пораснеш достатъчно, за да се биеш.

И може би да умреш.

Шестнайсет!

С тази мисъл се събудих. Че днес ставам на шестнайсет сесии. Или по-точно, на шестнайсет години. Делф, Петра и аз вече редовно използвахме тукашните думи, иначе в клас трудно щяха да ни разбират.

Бе изминала цяла година от тръгването ни от Горчилище. Всъщност, ако се върнех към спомените за всичко преживяно, ми се струваше, че са минали поне десет.

Облякох се и слязох в трапезарията, съпроводена от Хари Две.

Всички останали вече залягаха усърдно над чиниите. Госпожа Джоли и кухненските й помощници, както обикновено, се бяха справили отлично.

Сипах си порция храна и се упътих към маса, на която седяха петима от учениците ни, когато забелязах Делф да ми маха с ръка.

Настаних се до него, а той се ухили и се приведе към мен с думите:

— Честит рожден ден, Вега Джейн.

Забелязах, че държи в ръка малко, увито пакетче.

— Делф, не беше нужно…

Всъщност бях учудена, че изобщо е запомнил датата.

— Сещаш ли се за онази наша вечеря в „Гладниците“, в Горчилище? Има вече цяла година оттогава.

— Да, и аз тъкмо за това си мислех.

— Хайде, няма ли да си видиш подаръка?

Отворих пакетчето и извадих съдържанието му.

Беше фина верижка с малък, кръгъл медальон. Върху него релефно бе изобразен символът на трите куки.

— Откъде го взе? — възкликнах удивена.

— Не съм го вземал. Направих го.

— Но как?

— В една от пристройките има малка ковачница. Гас… той е мраморна статуя на слеп, или по-точно на кон, ми показа как да работя с пещта и инструментите.

— Делф, прекрасен е. Наистина е прекрасен. — Окачих медальона на врата си. — Страшно ти благодаря!

Той целият се изчерви, но се усмихна широко.

Аз станах сериозна.

— Колкото до излизането, без да се обаждам…

— Всичко е наред.

— Не, не е. Ти беше прав. Не биваше да постъпвам така. А още по-малко, да те нагрубявам. Така че… просто няма да го правя повече, става ли?

— Благодаря ти, Вега Джейн — прегърна ме топло той, но когато се отдръпна, върху лицето му имаше странно изражение, сякаш е искал да стори друго, но се е въздържал.

— Делф? Добре ли си?

Той кимна, стана от мястото си и излезе бързешком, без да довърши закуската си — нещо нечувано за него.

Усетих, че някой ме наблюдава и се обърнах.

Беше Петра, която бавно отвърна очи встрани.

Обучението вече от доста време вървеше с бързи темпове. Артемис Дейл бе усвоил заклинанието Джагада, а Шарлот Токън не бе изтървавала пръчката си близо два месеца.

Миранда Уийкс бележеше огромен напредък, трупайки умения и увереност. Всички останали също се трудеха всеотдайно, без да се огъват пред трудностите.

Всъщност обучението вървеше толкова добре, че вечерта седнах да споделя с Делф и Петра една идея.

— Смятам тази нощ да отведа трима от учениците в Голям Честен.

И двамата останаха сепнати от внезапността на решението.

— Защо именно там? — попита Делф.

— Защото там се лишихме от пръстена. — Петра погледна към липсващия си пръст и аз побързах да я уверя: — Никога не съм те винила за загубата му, но сме длъжни да опитаме да си го върнем.

— Но откъде изобщо знаеш, че е в Голям Честен?

— Ти каза, че Маладоните са ви нападнали, нали?

— Точно така.

— И че един от тях ти е взел пръчката.

— Естествено, кой друг.

— Но в крайна сметка се озовахте в ареста на Елитната гвардия, а не в плен на Маладоните.