Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Петра доби объркан вид.

— Как ти отсякоха пръста заедно с пръстена? С магия ли?

— Ами… всичко стана толкова бързо, че…

Обърнах се към Делф.

— А ти си сграбчил един от нападателите и си го запокитил на земята. Маладон, въоръжен с пръчка? Знам, че го стори първата вечер в „Свети Некро“, но тогава беше невидим.

— Сега, като се замисля, и аз се чудя — рече той.

Напоследък бях разсъждавала доста върху историята им и нещата все по-малко ми се връзваха.

— Излиза, че Маладоните патрулират улиците на отряди и са се случили точно там, където сте се появили. Как бяха облечени? С костюми и бомбета? Или с черни мантии и червени качулки?

Двамата се спогледаха неуверено.

— Не забелязахме добре — призна накрая Делф. — Главите ни бяха още размътени от падането.

— Покажи си пръста — казах на Петра и тя протегна ръка. — Това не е причинено от магия — казах, след като огледах внимателно чуканчето. — Иначе разрезът щеше да е чист и да обгори кожата. Този е неравен и няма белег от изгаряне. Според мен е било от нож.

— Те ме сграбчиха и не видях какво правят — отвърна тя. — И не е било нужно да ми режат пръста, пръстенът бездруго ми стоеше хлабаво. Затова се извъртя и изгубихме щита на невидимостта.

— Направили са го, за да ти причинят болка. Според мен онези, които са ви нападнали и арестували, са били членове на Елитната гвардия, а не Маладони. Иначе щяха да ви отведат другаде, например в замъка. Също когато претърсих Дълиш и другите Маладони, с които се бих край гарата, открих твоята пръчка, но не и пръстена.

— Значи според теб той още е у някого от войниците? — повдигна вежди Делф.

— Възможно е, стига да не го е продал или заложил. А и независимо къде е, смятам да си го върна обратно.

— Кого възнамеряваш да вземеш със себе си?

— Амикус, Сара и Денис.

— Да, те са от най-напредналите — вметна Петра. — Значи ще разполагаме общо с петима магьосници?

— С четирима — поклатих глава. — Ти ще останеш тук. Ако нещо се случи с мен, трябва да продължиш борбата.

Тя ме изгледа така, сякаш цялата тежест на света се бе стоварила върху плещите й.

— Аз да продължа?

— Ние положихме кръвна клетва, Петра. Тя е нещо повече от начин да прекратим разприте. Нерушима връзка, гарантираща, че ако едната от нас падне, другата ще извърви пътя докрай. Не можем да разчитаме, че и двете ще оцелеем.

Тя бавно кимна в знак на съгласие.

— Тогава аз ще дойда с теб — каза Делф.

— Не, Делф. Петра ще се нуждае от помощта ти.

— А защо аз да не отведа групата до града? — попита тя.

— Рано или късно и това ще стане. Но първия път остави на мен. Просто така е редно.

Петра премълча, но по изражението й личеше, че признава правотата ми. Аз бях най-добрата магьосница, особено сега, когато пръчката ми принадлежеше напълно и изцяло.

Станах и отидох да известя останалите. Те бяха развълнувани и леко уплашени. Точно както и очаквах.

С възвръщането на магическите способности и усиленото обучение клеймата на всичките петдесетима бивши роби бяха станали ясни и отчетливи, а това означаваше, че извън закрилата на Емпирей лесно могат да бъдат проследени от Маладоните. Затова, с помощта на сложно заклинание, бях сътворила петдесет копия на ръкавицата, дадена ми от Алис. Те щяха да я носят винаги, когато напускат къщата. Не бях напълно сигурна дали идеята ми ще проработи, но тепърва предстоеше да го установим.

Когато се върнах в своята стая, за да се приготвя, Петра ме чакаше пред прага.

— Делф ми каза, че днес имаш рожден ден.

— Вярно е.

Тя докосна верижката около врата ми.

— Той ли ти я даде?

— Да, като подарък — усмихнах се.

— Така ли се прави на рождените дни?

Усмивката ми изчезна, а сърцето ми се сви от жалост. Тя явно дори не знаеше за обичая.

— Обикновено. Кога е твоят рожден ден?

— Не съм сигурна. Мама ми каза само, че когато съм се родила, е било студено. А знам, че съм на седемнайсет, защото докато бях малка, брояхме зимите. После продължих да ги отбелязвам с резки върху една пръчка.

— Е, сега пак наближава зима, значи може би скоро и ти ще имаш празник.

Тя сви рамене, все така без да откъсва поглед от медальона.

— Вече трябва да вървя — прекъснах накрая неловката тишина.

— Честит рожден ден, Вега. Успех в пътуването. Ще се видим, когато… когато се върнеш. И се надявам да намериш пръстена.

— Благодаря, Петра. Аз също.

Тя се обърна и си тръгна.

Появихме се безшумно край железопътната гара в Голям Честен, облечени в тъмни палта и с нахлупени шапки, закриващи по-голямата част от лицата ни.