Дэвид Балдаччи: Ширината на света

Две мраморни статуи стояха отстрани и безуспешно се мъчеха да я успокоят. Магическото гребло й поднасяше кърпичка върху дръжката си, но тя не я поглеждаше.

Казах им, че ще се справя сама, и ги отпратих.

Пуснах с пръчката съобщение до Петра, че всичко е наред и могат да прекратят издирването. Нямаше смисъл вечерята им да изстива.

После седнах мълчаливо до Миранда. Понякога е най-добре да оставиш човек да се наплаче.

Но след като тя продължи с подсмърчанията, без никакви изгледи да спре, реших да се намеся.

— Животът често пъти е гаден, нали?

Тя кимна и се разрида още по-силно.

— Извади пръчката си, Миранда.

— Каква полза, Вега? И без това нищо не ми влиза в главата от тези… магии.

— Просто си много малка. Хайде, извади я.

Тя намръщено се подчини и я задържа пред себе си, без да я поглежда.

— Откъде си? — попитах.

Бях разговаряла с повечето от останалите за тяхното минало, но не и с нея. Знаех, че е изгубила майка си, не исках да я натоварвам допълнително.

— Защо? — попита троснато момичето.

— Просто ми е интересно.

Тя избърса лице и бавно заговори:

— Родена съм в малко селце на име Дрюс. Там живеехме с мама. Не мога да ти кажа къде се намира, но помня, че беше много красиво. Имаше порутени каменни стени и поточе с мост над него. Веднъж хванах риба за вечеря. Мама… — Тя спря и устните и потрепериха. — Мама много ме похвали, щом разбра.

— Не се и съмнявам. На гара Бимбълтън ли отидохте?

— Да. Тя беше чула за онзи влак, който може да се хване оттам.

— И какво се случи после?

— Качиха ни на него и…

Тя се разплака отново и аз я прегърнах през раменете. Щом се поуспокои, посочих клеймото върху опакото на ръката й.

— Ето заради този знак са те прибрали. Той показва, че имаш магични заложби.

— Тогава защо не ми се удават глупавите заклинания? — вдигна тя към мен подпухнали, зачервени очи, открояващи се рязко на фона на тъмната и кожа.

— Защото са трудни и всеки ги учи по собствен начин. Един по-бързо, а друг — по-бавно.

— Бас държа, че ти си ги научила за нула време. Сигурно правиш магии още от бебе.

— Направих първата на петнайсет, а преди това дори не подозирах за съществуването им. И ми костваше огромни усилия и безброй грешки, докато овладея ето това — вдигнах пръчката си.

Признанието явно привлече вниманието й.

— Наистина ли? — попита, забравяйки за сълзите.

— На колко години си, Миранда?

— На десет, мисля.

— Е, аз съм почти на шестнайсет и дори не мога да преброя колко пъти съм оплесквала нещата. Но винаги съм се изправяла отново на крака и съм продължавала напред. Имай предвид, че отдавна те наблюдавам.

— Защо? — разтревожи се тя. — Да не би… да не би да искаш да ме превърнеш пак в онова, което бях? Сама каза, че не съм годна да се бия с Маладоните, значи не съм ти от никаква полза.

Сграбчих я за рамото.

— Никога не бих сторила това, дори цял живот да не направиш и една свястна магия. Сега си свободна и си моя приятелка. Приятелите не се нараняват един друг. И ще останеш свободна, независимо какво се случи занапред. А и много ми напомняш за мен самата навремето.

Тя тръсна недоверчиво глава.

— Казваш го… само за да ме накараш да се чувствам по-добре.

— Не мога да си позволя лукса да говоря празни приказки, Миранда. Разбираш ли?

Тя за първи път вирна брадичка и ме погледна право в лицето.

— Да.

— Отначало и аз бях страшно неуверена. И в себе си, и в пръчката. Възприемах я като предмет, напълно отделен от мен.

— А тя не е ли?

— Не! Твоята например е направена от пръчката на Бастион Кадъм, бащата на всички нас. Частица от него е вградена в нея, което означава, че е вградена и в теб. Двете сте едно цяло и сте истински неразделни. Тя ще ти служи по-охотно и по-вярно, отколкото на всеки друг.

— Но сега не ми служи въобще — рече печално момичето.

— Това е, защото нямаш вяра в себе си, а следователно и в нея. Тя го усеща, затова не ти се подчинява. Ако й се довериш, и тя ще се довери на теб.

Миранда се загледа отново в пръчката си, но този път не така, сякаш държи змия в ръка, а с неподправен интерес, сякаш обмисляше определени възможности.

— Смяташ ли… че наистина там е проблемът?

— Ти вярваше ли на майка си?

— Какво? — Очите й се навлажниха, но тя ги впери дръзко в мен, което ме впечатли. — Разбира се! Тя винаги се грижеше за мен.

— Пръчката ще прави същото. Докато я носиш, никога няма да бъдеш сама. Тя ти желае само най-доброто, защото иска да оцелееш.