Дэвид Балдаччи - Ширината на света

С Денис, Сара и Амикус бяхме преговорили плана няколко пъти, преди да напуснем Емпирей. Те познаваха града по-добре от мен, понеже дълго бяха живели тук.

Личеше, че са напълно готови за предстоящата задача. Пръчките бяха стиснати в облечените им с ръкавици ръце, а погледите им бяха твърди и уверени.

Поведох ги през мрака към казармата на Елитната гвардия.

Пътьом видяхме плакат, залепен за един стълб. Осветих го и прочетох:

НАГРАДА ЗА ВСЯКА ИНФОРМАЦИЯ, ВОДЕЩА ДО ОТКРИВАНЕТО НА СЛЕДНИТЕ ЛИЦА И ЗАДЪРЖАНЕТО НА ТЕХНИТЕ ПОХИТИТЕЛИ

Отдолу бяха изброени петдесет имена.

Наблюдавах Денис, Сара и Амикус, за да видя реакцията им, щом открият себе си в списъка. Очаквах да са уплашени, но за моя радост, те изглеждаха по-скоро… горди!

Скъсах плаката и го смачках на топка с думите:

— Значи са представили изчезването ви като масово отвличане вместо като масово освобождаване. И несъмнено са обвинили за него коварните Кампиони.

Очаквах нещо да се случи и то не закъсня. На улицата пред нас забелязах униформен силует.

— Субсервио!

Заклинанието улучи войника в гърба и той застина неподвижно.

Денис и Амикус го сграбчиха под мишниците и го завлякоха в един тъмен безистен.

Огледах внимателно лицето му, но не го познах, което не ме учуди — все пак имаше много като него.

Показах му медальона, изработен от Делф.

— Виждал ли си някъде пръстен с този знак?

Той кимна тъповато.

— Къде?

— Командирът ни носи такъв. Майор Нелсън. Нарича го военна плячка.

— Случайно да се е похвалил с него на господин Ендемен или на някого от хората му?

Мъжът поклати глава.

— Не. Крие го от тях.

— Защо, за да не му го вземат ли?

Онзи изсумтя.

— Не само него, а живота му ще вземат.

Коментарът ме учуди. Той показваше по-дълбоко разбиране на Маладоните, отколкото очаквах от този приятел.

— Значи знаеш, че са убийци?

— Виждал съм ги да убиват хора.

— Боиш ли се от тях?

— Всички се боим.

Погледнах спътниците си, които слушаха с отворена уста.

— Добре, къде е майор Нелсън сега? В казармата?

— Не, у дома си е.

— Адресът?

— Булевард „Голям Честен“ номер сто.

— Това е точно до общината — обади се Денис. — Масивна тухлена къща със синя врата. Знам я, защото моят гос… човекът, при когото слугувах, живее през една пресечка.

Кимнах и с бързо движение изтрих от съзнанието на войника всеки спомен за срещата ни.

Пуснах го да си върви и скоро го чухме да си подсвирква по зле осветената улица.

— Води ни — заръчах на Денис.

Забързахме през спящия град. Трябваше постоянно да си повтарям, че сега не сме невидими. Ако се натъкнехме на случаен минувач, пусках пред нас объркващо заклинание.

Така се разминахме с двама гвардейци с пушки на рамо, които почти се блъснаха в нас, но не ни забелязаха.

Пет минути по-късно стигнахме внушителната постройка.

Огледахме я от отсрещния тротоар. Никой от многобройните прозорци не светеше.

— Добре — казах. — Всички тук знаят за вашето изчезване. Вярно, че мина много време, но ще бъдат нащрек. Затова ако нещо се случи, трябва да действаме бързо и ефективно. — Докоснах Амикус по рамото. — Ти ще вървиш най-отзад. Не пропускай нищо, което изглежда или звучи подозрително.

Сетне се обърнах към останалите.

— Денис ще пази отляво, а Сара — отдясно.

Те кимнаха.

Вдигнах пръчката и всички последваха примера ми.

Дишането им бе учестено, също както и моето. Бяха тренирали дълго и упорито, но все в безопасните предели на Емпирей. Сега бе различно. Намирахме се в реалния свят и наоколо бе пълно с хора, готови да отнемат живота ни.

Амикус изглеждаше изпълнен с мрачна решимост, Сара — наострила сетива, а Денис — леко притеснен.

Влязохме през задния вход, който отворих с помощта на просто заклинание.

Къщата бе красиво и богато обзаведена, но аз пет пари не давах за това.

Интересуваше ме само пръстенът — единственото наследство, останало от дядо ми. Дори да не можеше да ме прави невидима, пак бих дала всичко, за да си го върна.

На първите три етажа нямаше никой. Оставаше само най-горният.

Използвах Кристиладо магнифика, за да оглеждам вътрешността на стаите, докато не стигнахме края на коридора. Там, зад вратата отляво, спеше мъж.

И на ръката му беше моят пръстен.

— Ингресио.

Вратата се открехна и ние на пръсти влязохме вътре.

Огледах всяко кътче на помещението, преди да съсредоточа вниманието си върху леглото, където кротко похъркваше майор Нелсън.