Дэвид Балдаччи: Ширината на света

Пожелахме си лека нощ и се упътихме към стаите си.

В коридора, преди да се разделим, Петра ми каза:

— Мисля, че напредваме добре. Артемис Дейл и Реджина Самс вече рядко допускат грешки. Кати Уотсън хвърля Енснарио като истински професионалист, а проклятието за конвулсии на Алекс Притиман е почти неразбиваемо.

— А Никълъс Бонъм? — попитах дяволито. — Той също изглежда обещаващ.

Тя се изчерви и извърна лице.

— Справя се, но му трябва още работа.

— Е, сигурна съм, че ти ще му отделиш цялото внимание, от което се нуждае.

Трябваше да призная, че от пристигането ни насам Петра се разхубавяваше с всеки изминал ден. И нищо чудно — сега можеше да се къпе редовно, да носи чисти дрехи, да вчесва косата си. А и се бе наляла апетитно от гозбите на госпожа Джоли. Никълъс Бонъм щеше да бъде истински късметлия, ако спечели благоразположението й.

— Снощи се опита да ме целуне — изтърси изненадващо тя.

— А ти?

— Зашлевих го.

— Наистина?

Тя се усмихна.

— Да, но после му върнах целувката.

— Сигурна съм, че му е харесало — засмях се аз.

— Делф пък иска да се целува с теб.

— Откъде знаеш? — сепнах се.

— Сам ми каза. Онази път, когато ни завари в стаята му. Той наистина те обича, Вега. Винаги съм го знаела, макар и понякога да флиртувах с него, за да те подразня. Тогава ми поиска съвет какво да прави.

Върнах се мислено към вечерта, когато едва не бях изпратила Петра на смърт. Нима бяха разговаряли за мен?

— И ти какво го посъветва?

— Да следва сърцето си.

Изгледах я неуверено.

— Значи ти не го…

— Не съм казала това, нали? — Тя замлъкна само за миг, преди да добави: — Аз също смятам да следвам своето сърце!

Сетне ми пожела лека нощ, врътна се и изчезна в стаята си, оставяйки ме сама.

Какво друго можеше да очаква човек от вироглавата Петра Сонет?

Не мина много и иззад ъгъла се зададе самият Делф.

Лицето ми пламна, но се постарах да звуча небрежно.

— А, Делф, с Петра тъкмо си говорехме за теб.

— Какво по-точно?

— Нищо особено. Просто че си много добър преподавател.

— А, така ли… — измърмори разсеяно той.

— Какво има? — попитах.

— Радвам се, че подаръкът ти хареса.

Докоснах медальона.

— Направо съм влюбена в него.

Той пристъпи малко по-близо.

— Исках да ти подаря друго за рождения ден, но… не бях сигурен дали ще ти стане приятно.

— Винаги ще ми е приятно, щом е от теб, Делф.

Неусетно се озовахме на сантиметри един от друг.

И той ме целуна. Имам предвид, целуна ме истински.

Преди да разбера какво става, аз също го целувах. Стояхме така сигурно пет минути, със слети устни и тела, а моите крака се подкосяваха.

Тогава чухме сподавен кикот.

А някой прочисти гърло.

Обърнахме се и видяхме, че половин дузина души ни наблюдават. Сесилия Харкс и още едно момиче се топяха от умиление, макар и примесено с леко разочарование. Мъжете, сред които Амикус и Денис, изглеждаха просто смутени.

— Е, лека нощ, Делф — казах аз.

Отлепихме се един от друг, а аз изтичах в стаята си и хлопнах вратата.

Усмивката ми бе толкова широка, че сама не вярвах как се побира върху лицето ми.

Вътре заварих Хари Две, но не заспал, какъвто навик имаше по това време.

Очите му бяха широко отворени, а видът — някак странен.

Седнах до него на леглото и го погалих по козината.

— Всичко наред ли е? — попитах.

Очаквах в отговор да ме близне по бузата, както обикновено, но той дори не помръдна.

Леко разтревожена, се съблякох, минах през банята и се мушнах под завивките.

И останах да лежа така, вторачена в тавана.

Усещах как времето минава. Скоро настъпи най-тъмният час преди зазоряване, а аз още не бях затворила клепачи.

Щеше ми се да мисля за Делф. За целувката, донесла ми толкова много отговори. И накарала сърцето ми да пърха от щастие. Но вместо това умът ми постоянно се връщаше към странното държание на Хари Две. Той още стоеше на абсолютно същото място, без да трепне дори с мускулче, подобно на мраморна статуя.

Понякога вдигах глава и го поглеждах, надявайки се най-сетне да легне и да поспи. Но това не се случваше. А знаех, че кучето ми не прави нищо без причина. То открай време бе моят ранен предупредителен сигнал. Усещаше нещата дълго преди мен.

Накрая припълзях до своя верен другар и го прегърнах през шията.

Вгледах се внимателно в муцуната му. Очите му бяха насочени право към вратата, а челюстите — здрави стиснати. Изглеждаше по-сериозен от всякога — дори от случаите, когато смъртта бе стояла насреща ни в облика на гарм, джабит или Маладон.