Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Ами брат ми?

Изтичах нагоре по стълбите там, където знаех, че се намира спалнята му.

Отворих вратата, тръпнейки от онова, което може би ме очакваше зад нея.

И то наистина ме ужаси. Но по различна причина.

Стаята нямаше никакви поражения. Ужасните картини, които някога бях зърнала по стените й, липсваха, но всичко друго изглеждаше така, сякаш той току-що е излязъл.

Не знаех как да тълкувам това. Просто не знаех.

Бях запазила следващото място за последно.

Подметките ми леко потънаха в размекнатата пръст пред Светия парцел, където Уъговете погребваха своите мъртви. Обзета от мрачно предчувствие, преминах портала.

И заварих точно каквото очаквах.

Безброй гробове с прясно изсечени върху плочите имена.

В един ред лежаха всички членове на семейство Луун.

Юлиус Домитар и Дис Фидус почиваха в подножието на нисък хълм.

Върху купчината пръст, покриваща тленните останки на Роман Пикус, моя някогашен хазяин и заклет враг, бяха небрежно захвърлени ботушите му от кожа на гарм.

Сълзи избиха в очите ми, когато най-сетне попаднах и на името на Дъф Делфия.

Вдясно от него беше Хърман Хелвит, собственикът на сладкарницата. Нататък следваха Джурик Кроун и Нон. А също едрият, мърляв Ран Дигби, когото Делф бе победил на Дуелума. И Тед Ракспорт, който се бе прострелял в крака. И Дарла Гън, от която бях купила първото си по-прилично облекло в „Хубавите рокли“.

В друга редица попаднах на Езекил Проповедника, който някога ни наставляваше от амвона на Катедралата.

Новите гробове продължаваха и аз ги обикалях, докато не стигнах до най-скорошния — този на Моригон.

Направиха ми впечатление две неща.

Едното, че всяка паметна плоча е обозначена със знака на Маладоните, така че накъдето и да се обърнех, зловещите очи се взираха в мен.

Другото бе по-интригуващо.

Един гроб липсваше — този на брат ми Джон. Бях претърсила внимателно навред, тръпнейки от ужас, че следващото име, на което попадна, ще е неговото.

Но той явно не почиваше тук.

Едва сега разбирах упоритото нежелание на Моригон да ме пусне от Горчилище.

Наивно бях предполагала, че тя се бои да не загина в Мочурището.

Всъщност страхът й е бил тъкмо от обратното — че може да успея да го прекося.

Огледах пресните купчини пръст около себе си.

Ето това… това е била причината за нейните опасения.

И те се бяха оправдали напълно. Най-лошото се бе случило.

И как досега не ми бе хрумвало да се върна тук? Да проверя как живеят останалите Уъгове, да им помогна, ако трябва? Е, вече беше твърде късно за това.

Оборих глава и сълзите ми покапаха върху козината на Хари Две.

Никога не бях изпитвала такова злочестие, такава загуба.

Загуба, това бе най-точната дума.

Защото наистина бях изгубила всичко.

И още по-лошо, носех вината за гибелта на своите съселяни.

Всички тези Уъгморти бяха заличени от лицето на земята. Несъществуващи.

Близването на Хари Две ме изтръгна от скръбния унес.

Вдигнах сепнато глава и тогава дочух звука.

Той се носеше някъде от лявата ми страна.

Извадих пръчката и отидох да проверя.

Звукът идваше иззад голямо дърво.

Започнах полека да обикалям дънера му, готова за атака.

И се заковах на място.

— Та-Тансий?

Как бях могла да не забележа липсата на неговия гроб?

Могъщият лидер на Уъговете изглеждаше напълно неузнаваем. Хубавите му дрехи се бяха превърнали в дрипи. Тялото му бе само кожа и кости. Широките някога рамене бяха приведени, а изпъчените гърди — хлътнали.

Той лежеше на земята, с лопата край себе си.

Коленичих и повдигнах главата му с ръце.

— Тансий. Аз съм, Вега Джейн. Чуваш ли ме?

Лицето му бе старческо, сбръчкано и посивяло.

Щом отвори очи, със сепване забелязах, че зениците липсват. Целите му ириси бяха забулени в бяло като на робите в Голям Честен.

— Ве-Вега?

— Да, аз съм. Какво… какво се е случило?

— М-мъртви. Всички са м-мъртви. Освен мен.

— Но как си оцелял?

Още докато го изричах, се досетих за отговора. Помогна ми лопатата, лежаща до него.

Той докосна костеливите си гърди, сякаш изпитваше в тях непоносима болка.

Разкопчах мръсната му и изпокъсана риза.

Отдолу, жигосан върху кожата, бе знакът на Маладоните.

— Съжалявам, Тансий — рекох с парещи сълзи на очи. — Толкова съжалявам.

Той бе нашият водач, толкова силен и благороден, толкова… неустрашим. Затова и му бяха причинили подобно унижение. За да го поставят на мястото му, да му покажат колко жалък и нищожен е в сравнение с тях.