Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Миг по-късно кучето и аз се озовахме на мястото, откъдето бяхме влезли в този свят преди толкова време. Наоколо бе мрачно и студено.

Пристъпих напред и вдигнах пръчката.

— Експозадус.

Пред очите ми се разкри магическият купол, скрил под себе си както Горчилище, така и Мочурището. Върху него имаше едва забележима следа, като фин шев върху дреха.

Оттук бяхме преминали.

Погледнах надолу към пръстена си. Вече веднъж го бях използвала, за да преодолея преградата.

Полезна дрънкулка.

С тези думи го бе нарекъл Ендемен в спалнята на майор Нелсън. Сега вече разбирах какво е имал предвид.

Оживлението в замъка, което бях видяла, вероятно бе настъпило след узнаването на начина, по който сме влезли. Преди това куполът е бил непокътнат и напълно невидим. Те не са можели да го открият. Отваряйки пролука в него, ние бяхме оставили белег върху перфектната му повърхност и разкрили съществуването му. Но пак без особена полза за Маладоните, защото не са можели да преминат през него.

Докато не са получили пръстена.

Сърцето ми слезе в петите при тази мисъл.

Но сега той отново беше у мен. Преодолях преградата с негова помощ, а сетне си представих мястото, което познавах по-добре от всяко друго на света — родното си село. Почуках крака си с пръчката и измърморих:

— Пас-пусе.

Преди да се усетя, нозете ми докоснаха паважа на Главната улица до централния площад.

Струваше ми се, че съм отсъствала оттук цяла вечност. А и селото се бе променило до неузнаваемост.

Сградите бяха разрушени, а улиците — осеяни с ями.

Поех сковано към Общежитието. Брат ми и аз бяхме живели там след постъпването на родителите ни в Приюта.

Сега то представляваше празна черупка, с избити врати и прозорци.

Продължих да вървя към края на улицата, където се издигаше величественото здание на Съвета. Но то бе напълно изчезнало, а на мястото му зееше огромен кратер.

Навред, където отидех, гледката бе подобна.

Катедралата бе опожарена, а от прекрасните й витражи оставаха само стопени късчета разноцветно стъкло.

Болницата и Приютът тънеха в руини.

Полетях към фермата на Дъф Делфия.

Моля те, боже, нека поне Дъф не е…

Щом приближих, с ужас видях, че всички животни, с които той обичайно се занимаваше, лежат мъртви в своите обори и кошари, а от труповете им бяха останали повече кости, отколкото плът.

Приземих се и пристъпих към предната веранда. Вратата липсваше, а на местата на прозорците зееха тъмни отверстия.

С тръпка на ужас забелязах двете дървени протези, облегнати на стената.

Но собственикът им липсваше.

Върнах се обратно на двора и се оттласнах от земята.

След кратък полет кацнах пред входа на стария си семеен дом, където бях отишла да живея, след като Моригон прибра Джон.

Странно, но той изглеждаше непокътнат. Влязох и поразгледах, удивена, че не са разрушили и него. Най-вече него.

После върху една от стените видях жигосан знака на Маладоните.

Значи все пак бяха идвали.

Вдигнах пръчката и го заличих.

Излязох отново и този път се отправих към Комините.

Кулите им бяха съборени, масивната порта — изкорубена.

Вътре също цареше пълно опустошение.

Щом стигнах стария си тезгях, на който бях работила като Довършителка, видях, че месинговата табелка с надпис Вега Джейн е зверски изподрана.

Насочих пръчката към нея и драскотините изчезнаха, а името ми отново стана ясно и четливо.

Продължих нататък, към малкия офис на Юлиус Домитар. Вътре сякаш бе паднала бомба. Дори любимите му шишенца с мастило бяха строшени на късчета.

Отидох на втория етаж и реших да се отбия до малката врата с пищящо лице на Уъг вместо брава, но нея я нямаше. На мястото й заварих единствено гладка стена.

Напуснах фабриката и полетях към своята къща на дървото.

Тя още си беше там, със стъпалата от летви, заковани върху ствола. Една от тях, силно обгоряла, ми напомни за гарма, който ме бе атакувал тук. Изкатерих се до дъсчената платформа най-горе и отново, както и у дома, заварих всичко непокътнато.

С една малка разлика — символът на Маладоните, прогорен в пода.

— Еразио — промърморих, замахвайки с пръчката, и той начаса изчезна.

Следващата ми спирка бе къщата на Моригон.

С Хари Две минахме през разкривените крила на някога красивата порта от ковано желязо.

Входната врата бе разбита, а цялото разкошно обзавеждане — стенните часовници, книгите с богато извезани подвързии, порцелановите съдове, картините, пухкавите килими, кристалните огледала — беше изчезнало.