Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Простила се окончателно със съня за тази нощ, станах и се облякох. Тъкмо размишлявах дали да не сляза и да се подготвя за новия учебен ден, когато кучето внезапно изръмжа и скочи на пода.

— Какво има? — притичах до него.

Той не ме погледна, но единственото му ухо стоеше наострено.

Сетне се втурна към вратата и започна да драска по нея.

Отворих я и той побягна навън.

— Хари Две!

Завтекох се след него по коридора, а после надолу по стълбището.

Стигнахме първия етаж, а той все така не спираше.

Мярнах го да свива зад един ъгъл и да продължава към други, дървени стълби, водещи към сутерена.

Гърлото ми се сви, защото се досетих накъде отива.

Към малката врата с бронзова дръжка, изобразяваща пищящ Уъг. Когато най-сетне го настигнах, той вирна муцуна към мен и изджафка, сякаш ме подканяше: Хайде, докога ще се бавиш?

Отворих с помощта на пръчката и той хукна отново, а аз — след него.

Звуците скоро достигнаха до ушите ми.

Някой ридаеше.

Блуждаещите светлини се стрелкаха от всички страни, както и преди, но сега ми се сториха повече, а полетът им — по-трескав и безразборен.

Озърнах се да видя Ума Кадъм или пък Алис Адронис с нейната пробита броня и смъртоносна рана на гърдите, но тях ги нямаше.

Откъде тогава идваха риданията?

Както винаги, Хари Две се ориентира по-бързо от мен и се насочи към един далечен ъгъл. Щом стигнах дотам, установих, че това всъщност е проход, водещ към друга, много по-малка стая.

А в средата и бе коленичила прегърбена фигура.

Пристъпих полека, неуверена кой може да е това. Съмнявах се някой от петдесетимата ни ученици да е способен да открие мястото, камо ли да влезе в него. Дали не беше член на персонала? Или пък поредната душа, ненамерила покой?

— Извинете — промълвих. — Добре ли сте?

Когато фигурата извърна глава към мен, ми се стори, че ще припадна.

Стоях лице в лице с безплътния образ на Моригон.

Но Моригон бе останала у дома, в Горчилище.

Тогава какво, по дяволите…

Дъхът секна в гърлото ми.

Горчилище!

Втурнах се напред и приклекнах до нея.

Несъмнено бе Моригон, но една твърде променена Моригон.

Още когато бях видяла изображението й в дома на Астрея Прайн, тя не изглеждаше така висока, царствена и безупречна, както я помнех, а изпита и състарена. Но в чертите на жената, която сега стоеше пред мен, бе запечатан безпаметен ужас, примесен с бездънно отчаяние.

Не знам кое от двете ме тревожеше повече.

— Моригон? Аз съм, Вега Джейн.

По изражението и ясно личеше, че знае коя съм. Отначало не каза нищо. Само се пресегна да ме улови за ръка, но ефирните й пръсти просто преминаха през мен.

— Вега — произнесе почти шепнешком.

— Какво се е случило? Как попадна тук?

— Аз съм мъртва — отвърна тя със същия тих глас, сякаш едва имаше сила да говори.

— Мъртва! Но как?

— Те дойдоха.

Те? зачудих се. Кои те?

Но после образите сами изникнаха в съзнанието ми. Можеше да има само едни те .

— Маладоните — промълвих. — Нападнали са Горчилище?

Тя кимна.

— И са те убили?

Ново кимване.

Усетих свиване под лъжичката.

— А… останалото село?

Фигурата не отвърна нищо, само скръбно поклати глава.

— Не… Не може да бъде! — възкликнах.

Сега чертите на Моригон се втвърдиха, станаха сурови и жестоки.

— Аз те предупредих, Вега. Казах ти какво ще стане. Е, то стана. Смъртта на всички ни тежи на твоята съвест.

Преди да успея да отвърна каквото и да било, образът й избледня и изчезна.

Останах, вперила взор в празното място, където бе стояла. Съзнанието ми бе спряло.

След няколко секунди, когато заработи отново, в него напираха ужасяващи мисли.

Горчилище… Моят дом…

Те бяха убили нея. А може би и… всички останали?

Сгърчих се конвулсивно на пода и повърнах вечерята си.

Щом успях отново да стана на крака, хукнах назад, следвана от Хари Две. Дори не гледах къде стъпвам, блъсках се в стени и прекатурвах мебели. Истинско чудо бе, че не събудих цялата къща, но в крайна сметка стигнах до стаята си, без никой да ме забележи.

Сложих си наметката, омотах Дестин около кръста си и препасах кожената сбруя за Хари Две. Щракнах с пръсти и той скочи в нея, както бе правил толкова пъти преди.

Минахме покрай стаите на Делф и Петра, без да спираме. Това бе нещо, което аз трябваше да свърша.

Сама.

Щом излязохме пред Емпирей, почуках по крака си и произнесох заклинанието, представяйки си ясно къде искам да попадна.