Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Известно време останах безмълвна, а в съзнанието ми изплува все същото ужасно видение на бойно поле, покрито с трупове, сред които танцуват тържествуващите Маладони. Овладях побилите ме тръпки и казах:

— Не виждам какъв избор имаме. Освободихме ги и те са тук. Мъчат се да усвоят нещо. Не можем да се справим сами. Не можем да превземем империята на Маладоните със собствени сили. Нуждаем се от помощ! — Стиснах зъби, кипяща от гняв и безсилие. — Случайно да имаш по-добра идея?

Тя въздъхна и отново се отпусна в креслото.

— Не, дявол го взел. Нямам.

— Може би аз имам.

И двете вперихме погледи в Делф. Той остави пергамента настрана и спокойно продължи:

— Ти сама го спомена, Вега. Как сме се учили в движение, пробивайки си път през Мочурището. Оттук идва цялата разлика. В класната стая просто не е същото.

— Значи според теб трябва да ги заведем на екскурзия в проклетото Мочурище? — сопнах се аз. Тонът ми навярно бе по-рязък от необходимото, но ме жегна, че той ме нарече просто Вега. Значи още ми се сърдеше заради онази кавга.

— Не, в никакъв случай.

— А какво тогава? — нахвърли му се и Петра.

— Предлагам да водим по един или двама със себе си в Честен и Голям Честен — отвърна той леко сконфузено. — Така ще добият представа какво е да правиш магии в реалния свят. А ако срещнем и Маладони, какво пък — ще се бият.

— Да, ще се бият и ще загинат — процеди Петра.

На мен обаче ми се стори, че идеята не е съвсем за изхвърляне.

— Чакайте — рекох. — Делф е прав, можем да започнем постепенно. Нека поразгледат градовете с други очи. Ще правим всичко възможно да избягваме костюмираните на първо време, докато не напреднат още с подготовката.

Петра вдигна ръката с липсващия си пръст.

— Да ти напомня, че вече не разполагаме с пръстена. Ще сме видими като на длан през цялото време, а Маладоните много добре знаят как изглеждаме както ние, така и бившите им роби. Ще ни разпердушинят още щом се появим.

Наистина бях забравила за това и не намерих отговор — дотолкова бях свикнала с пръстена и защитата, предоставяна от него.

— Тогава… ще се дегизираме — обади се след секунда Делф. — Бас държа, че това място разполага с купища дрехи и други неща, които да използваме.

— Как не се сетихме по-рано! — възкликнах, но Петра не изглеждаше въодушевена.

— После да не кажете, че не съм ви предупредила — измърмори под носа си.

Реших да изляза, преди да съм сторила нещо, за което после ще съжалявам.

— Отивам да си легна — подхвърлих през рамо и се оттеглих в стаята си.

Но не спах добре.

Думите й постоянно се връщаха в главата ми.

И все пак, ако не успеех да направя своята „армия“ боеспособна, не разполагах с друг план. Войната щеше да е изгубена, без дори да се е водила.

Мина още месец и аз леко се обнадеждих, когато Сара Бонд — слабичка, трийсетгодишна жена — направи съвсем прилично заклинание Ембатлементо, с което блокира атаката ми. Похвалих я пред всички, а бледите й бузи се изчервиха като божури.

Тобайъс Холмс, от друга страна, напредваше бавно. Висок и широкоплещест, той бе твърде уверен в собствените си способности, но напълно неспособен да схване, че трябва да държи пръчката насочена към целта. Вместо това я размахваше накъдето му попадне, излагайки на реална опасност себе си и околните. Работих с него, докато не се коригира.

След разговора с Делф обясних на Миранда Уийкс, че още е твърде малка да се бие. Тя го прие без протести, но нещо в очите й ми подсказваше, че не е напълно съгласна. И все пак знаех, че решението е правилно. Не й достигаха не само години, но и увереност. Боравеше с пръчката така, сякаш е змия, готова да я ухапе. Мърмореше заклинанията с половин уста и сякаш дори изпитваше облекчение, щом дадена магия не се получеше. Крехко създание като нея нямаше да оцелее и секунда в истинско сражение.

Истината беше, че повечето от петдесетимата ни питомци не даваха големи надежди, а неколцина, в това число Луиз Пени и Дом Садън, нямаха никакво желание да се бият. В това отношение групата на Петра не се различаваше особено от моята.

Общо взето, очертаваше се един огромен провал.

Същата вечер в трапезарията бяхме с един човек по-малко.

Никой не можеше да открие Миранда.

Търсихме я под дърво и камък, докато накрая аз не чух приглушено хлипане в градината.

Упътих се нататък и достигнах пейка, почти скрита от разцъфнали розови храсти.

Миранда седеше на нея, заровила лицето си в длани.