Дэвид Балдаччи - Ширината на света

Прегърнах ги и казах:

— Е, слава богу, че всичко е наред. Но какво всъщност се случи в града?

— След като ти направи своето… чудо, настъпи същинска лудница — отвърна Делф. — Хора излитаха от къщите и после просто изчезваха. Добре че беше толкова късно и никой не ги забеляза освен нас.

— Това беше масова магия за всички хора от списъка. Сега те са тук, в Емпирей.

— Е, това е чудесна новина.

— Но как ви хванаха? Нали бяхте невидими?

— Именно, бяхме — измърмори Делф. — Заклинанието ти предизвика ураган, подобен на онези, пускани от Фин. Петра и аз бяхме подхванати като перушинки. Аз се блъснах в една стена и едва се свестих.

— А пръстенът се извъртя върху ръката ми — добави Петра. — Беше ми хлабав и докато се усетя, стояхме насред улицата, пред очите на цяла глутница Маладони. Те… ми го отнеха.

Значи опасенията ми се оправдаваха. Наследството от дядо ми се намираше у нашите врагове.

— Де да беше само пръстенът — обади се мрачно Делф. — Покажи й, Петра.

— Не — дръпна се рязко тя.

— Какво да ми покаже? — попитах.

— Хайде, покажи й. Рано или късно ще разбере.

Петра бавно протегна ръка.

Стомахът ми се сви.

Липсваше не само пръстенът, но и пръстът, върху който го беше носила.

— Благодаря, че дойде да ни спасиш, Вега — каза тя.

Бръкнах в джоба си, извадих нейната пръчка и и я подадох.

— Как я откри? — възкликна тя, очевидно развълнувана да я получи обратно.

— С малко късмет — отвърнах сухо.

— Ти си истинска приятелка! Знам, че понякога съм опърничава и досадна, но ти винаги се грижиш за мен.

Прониза ме остро чувство на вина. Тя нямаше да изрече тези думи, ако знаеше за първоначалния ми план.

— Не можех да си позволя да изгубя когото и да е от вас — поклатих глава. — Ние сме заедно, за добро или лошо.

И наистина го мислех.

— Аз опитах да се бия с тях, но нямах никакъв шанс — каза Делф.

— Видях какво стори с онзи Маладон, който отсече пръста ми — рече Петра. — Сграбчи го и го запокити така, че сигурно не му е останала здрава кост.

— Учудена съм, че не са ви убили — отбелязах.

— Искаха да ни разпитват. И знаеха за теб. Използваха пръчката ми, за да ти изпратят съобщение.

— А аз влязох право в капана им.

— Как се измъкна?

— С бой. Имаше осем костюмирани, но успях да се справя с тях.

— Мътните ме взели! — плесна се по коляното Делф. — Цели осем! Но, Вега Джейн, ти си ранена.

Той посочи разкъсаното място върху наметката ми, пропито с кръв. Дори не го бях забелязала.

— Не боли много, Делф — уверих го, поглеждайки крадешком осакатената ръка на Петра. — Всъщност не боли изобщо.

Влязохме в Емпирей, където Пилсбъри вече ни чакаше.

— Къде са всички? — попитах.

— Нахранени и разпратени по стаите им, както наредихте, господарке Вега.

— Това е добре. Не бях сигурна дали ще се намери място за петдесет души.

— Емпирей е способен да увеличава размерите си според броя на гостите, които трябва да бъдат настанени — увери ме гордо икономът.

После той се оттегли, а аз се плеснах по челото и изтичах до стаята си за Целебния камък. Знаех, че не е способен да възстанови пръста на Петра, но можеше поне да спре кървенето и болката.

Прокарах го над ръката й, мислейки за хубави неща. Тя веднага заздравя, макар и само с четири пръста. После сторих същото и със своята рана.

Усетих върху себе си погледа на Делф. Бях сигурна, че си спомня за баща си, чиито нозе бяха смазани при злополука в Горчилище. Камъкът се бе справил с болката, но Дъф Делфия сега ходеше с дървени протези.

— Да, сетих се за татко… — кимна той с тъжна усмивка, потвърждавайки догадката ми.

— Благодаря ти, Вега — въздъхна Петра. — Така е много по-добре.

— А сега да поспим — предложих. — Утре ни чака много работа.

Щом се качихме горе, Делф влезе в стаята си, а аз изпратих Петра до нейната.

— Е, сега разполагаме с петдесет души с магически способности — каза тя. — Как смяташ да ги използваме?

— Ще ги обучим — отвърнах без колебание. — Както Астрея Прайн обучи мен, а аз — теб.

— Не съм сигурна дали ставам за инструктор — погледна ме притеснено тя.

— Знаеш толкова много неща — уверих я. — Просто ще трябва да ги споделиш с тях.

— Но те трябва да са изключително добре подготвени. Помниш ли онзи Маладон, срещу когото се изправихме?

— Няма скоро да го забравя — рекох мрачно. — Нали го убих.

— Не това имах предвид, Вега.