Джоэл Розенберг: Огненият херцог

Да, можеш да ги измъчваш, докато се предадат или докато дребните рани, които си им нанесъл им изцедят кръвта.

Но няма да успееш да направиш това с мен.

Аз съм добър с рапирата и пет пари не давам дали острието ти ме поразява, стига и моето да се добере до теб, защото не съм обучаван да се целя в такива незначителни местенца като пръстите на краката или пък коляното, или дори ръката.

Защото аз съм добър с рапирата, смотаняко, и щом ми се предостави удобен случай, ще удрям, за да те убия при всяка възможност.

Мога да понеса всяка рана, която ми нанесеш, мога да понеса всичко, което си ми подготвил, и ще има и още, докато…

Иън предприе стремителна атака, за която нито един фехтовчик с шпага не би дори помислил, с острие, насочено право напред, и съвършена стойка. Дори не направи опит да парира идващия от противника удар. Върхът на оръжието му бе в идеална права. Подмина мястото и момента, където острието на Огнения Херцог се готвеше да го порази, мускулите и тялото му извършиха движение по-бързо от мисълта и върхът се заби в плътта на Огнения Херцог и прониза сърцето му без усилие.

И какво от това, че частица от секундата след това острият връх на сабята на Негово Топлейшество прониза собствения му корем и превърна целия свят в алена болка, която не искаше да си отиде.

Той бе нанесъл удара пръв, все пак.

Беше отбелязал точка.

Иън лежеше на горещия пясък, а болката бе… далечна? Неуловима? Не, не бе това. Тя не си бе отишла, макар и всичко да се случваше на друг, на някого, когото Иън обичаше, не на него самия, вече не.

— Не мърдай, Иън Силвърстайн — прошепна тихо и завалено Хоузи. — Направих каквото мога за момента. Ще бъдеш напълно изцерен, обещавам ти.

— Но…

Иън отвори очи. Беше му трудно да вижда. Тялото, проснато на пясъка до него, мъртвите очи, втренчени в резбования таван над тях, му се сториха някак близки, и въпреки това…

— Ти спечели. — Тъмното лице на Хоузи скриваше целия свят. — Огненият Херцог е бил огнен гигант. Отдавна е приел лика на Негово Топлейшество. — Нежни пръсти докоснаха челото му и сякаш накараха клепките му да се затворят. — Сега спи. Ще поговорим по-късно.

— Не. Трябваше да…

„Да“ какво? Беше свършен, засега, за момента.

Хоузи се приведе по-ниско и прошепна нещо. Иън усети топлия му дъх до ухото си.

— Баща ти нямаше да се гордее с теб, Иън — шепнеше той толкова тихо, че никой друг нямаше да успее да го чуе, — но това е, защото е пълен глупак.

Горещи сълзи рукнаха по лицето на Иън, въпреки че не можеше да разбере защо. Не го болеше чак толкова много, вече не.

Бранден дел Бранден се бе настанил зад масивното бюро на Огнения Херцог, а лорд Сенсевер бе седнал от едната му страна. За Тори това бе напълно справедливо, като се има предвид всичко. Беше правилно един благородник от Фалиас да заеме това почтено място, докато Венидир дел Анегир пристигнеше от Вечното Светилище, за да заеме полагаемото му се място като Огнен Херцог. Въпреки че имаше майори от Пламенния Род, които бяха по-старши от Бранден дел Бранден, и то не един и двама, нито един от тях не изяви желание, дори и временно да заеме мястото, било толкова дълго в ръцете на узурпатора.

Колко дълго? Тори подмина мисълта. Сигурно не беше много важно.

Ивар дел Хивал нетърпеливо крачеше напред-назад, докато се преструваше, че разглежда нещо в една от нишите или процепите, които украсяваха стената. Ториан дел Орвалд пък си седеше тихо в един стол в ъгъла, а единственото му око не пропускаше нищо.

— Как е Иън Силвърстоун? — попита Бранден дел Бранден. — Дадох нареждания на Джамед дел Бруно да се погрижи да му бъде оказана възможно най-добрата помощ. Лорд Сенсевер бе така любезен да изпрати най-добрия си хирург да го наглежда.

Сенсевер лениво рисуваше нещо с пръсти по гладката повърхност на бюрото.

— Така трябваше, като се има предвид всичко. И на него, и на теб ти дължа много. Говоря от името на Негова Непоколебимост. — Усмихна се топло на Тори, но без излишна любезност. — Ако не друго, подозирам, че новият Негово Топлейшество няма да настоява с претенциите на покойния Негово Топлейшество за Керниат.

— А Иън?

— Той ще се оправи, доколкото може. — Сенсевер се усмихна леко. — Бимдел изсмукваше отрова от раните по времето на баща ми.

Тори извърна поглед към чичо Хоузи и той кимна. Това кимване бе потвърждението, което очакваше. Иън щеше да се оправи.