Терри Пратчетт: Смрък

На Роб… за помежду почивните му дни.

На Ема… за това, че ми помогна да разбера гоблините.

И на Лин… завинаги.

Гоблинското разбиране за света се корени в култа или може би веруюто към Ънгю. Това, накратко казано, е изключително сложна религия, изповядваща прераждането въз основа на светостта на телесните секрети. Основната й догма е следната: всичко, което се отделя от гоблинското тяло, очевидно е било част от него и следователно трябва да се почита и съхранява надлежно, за да бъде погребано с неговия собственик, когато му удари часът. Междувременно съответният материал се складира в ънгюви съдинки — забележителни творения, за които ще разкажа по-късно. Малко отблъскващо заключение е, че това не може да бъде постигнато от никое същество, освен ако не разполага с голямо състояние, значително складово пространство и хрисими съседи.

Ето защо на практика повечето гоблини тачат Ънгювата троица, т. е. онова, което би могло да се нарече битовата и пo-олекотена форма на религията, включващо ушна кал, изрезки от нокти и сополи. Водата като цяло не се счита за ънгю, а за нещо, което минава през тялото, без изобщо да бъде част от него. Обосновката е, че няма съществена разлика в течността преди и след консумацията (което за жалост хвърля светлина върху качеството на водата, добивана в подземните им бърлоги). На същия принцип фекалиите се считат за храна, която просто е претърпяла промяна на състоянието. Колкото и да е чудно, зъбите не представляват интерес за гоблините. Те гледат на тях като на вид израстъци. Също така очевидно не отдават и значение на косата, с каквато, следва да се отбележи, рядко могат да се похвалят.

Тук лорд Ветинари, патриций на Анкх-Морпорк, спря да чете и се загледа в нищото. След няколко секунди нищото бе засенчено от силуета на секретаря му Дръмнот (който, трябва да се каже, беше изградил кариерата си, материализирайки се от и в нищото).

— Изглеждате замислен, милорд — отбеляза Дръмнот, като добави към констатацията си деликатна въпросителна, която постепенно се изпари.

— Потресен съм, Дръмнот, потресен до сълзи.

Дръмнот спря да бърше безупречно лъщящото черно лакирано бюро.

— Пастор Овес е много убедителен писател, нали, сър?…

— Действително е такъв, Дръмнот, но основният проблем остава и е следният: човечеството може да съжителства с джуджета, тролове и дори орки, колкото и ужасни да са се показали в някои случаи. И знаеш ли защо е така, Дръмнот?

Секретарят внимателно сгъна кърпата, която използваше за бърсане, и изви очи към тавана.

— Бих се осмелил да предположа, милорд, че в тяхната жестокост разпознаваме себе си?

— О, поздравления, Дръмнот, изглежда от теб ще стане циник! Гарван гарвану око не вади, а? Хищниците зачитат другите хищници. Може дори да зачитат плячката: лъвът би могъл да полегне до агнето, макар че впоследствие най-вероятно ще се надигне само лъвът, но той не би легнал до плъх. Сган, Дръмнот, цяла една раса е сведена до сган!

Лорд Ветинари тъжно поклати глава и вечно бдителният Дръмнот забеляза, че пръстите на Негова светлост за трети път днес се връщат на страницата, озаглавена „Ънгюви съдинки". При това твърде непривично, сякаш говореше на себе си, докато четеше…

Всеки гоблин по традиция си ги изработва сам от всичко сгодно — от скъпоценни камъни до кожа, дърво или кост. Сред тези съдинки са едни от най-фините изработки с тънки като яйчена черупка стени, откривани някога по света. Плячкосването на гоблински поселища от търсачите на такива произведения и съответното възмездие от страна на гоблините са оставили своя отпечатък върху отношенията между човешката и гоблинската раса чак до наши дни.

Лорд Ветинари прочисти гърло и продължи:

— Отново цитирам пастор Овес, Дръмнот: Трябва да кажа, че гоблините живеят на ръба, често защото са докарани дотам. Там, където нищо не може да оцелее, оцеляват те. Обичайният им поздрав, както изглежда, е: „Беси", което значи „оцелявай". Зная, че зад гърба им лежат ужасни престъпления, но самият свят никога не се е отнасял с добро към тях. Трябва да признаем, че онези, които живеят там, където животът виси на по-малко от косъм, разбират чудовищната алгебра на нуждата, която няма милост. А когато нуждата ги притисне до краен предел… е, тогава идва времето, когато жените трябва да направят ънгювата съдинка, наречена „душа на сълзите" — най-красивата от всички съдинки, изваяна с цветчета и измита със сълзи.