Терри Пратчетт - Смрък

От провинциалното имение чак до дома им на анкх-морпоркския булевард „Скуун" редовно пътуваше кола, натоварена с всевъзможни сирена, меса и сезонни плодове и зеленчуци — цялата продукция на имот, който никога не бе зървал. Не че сега гореше от нетърпение да го зърне. За провинцията знаеше единствено, че жвака под краката. Честно казано, повечето анкх-морпоркски улици също жвакаха под краката, но… това си беше правилното жвакане и така си бяха жвакали още откакто беше проходил и — неизбежно — се беше пльоснал при подхлъзването.

Имението официално се наричаше Крънделс, макар че всички му викаха резиденцията на Рамкин. Очевидно разполагаше с около километър и половина поток с пъстърва и доколкото Ваймс си спомняше от документите, кръчма. Да си собственик на кръчма — добре, но как би могъл да притежаваш поток с пъстърва, а? Та нали ако ей това е твоят дял от потока, той си изтича пред очите ти, не е ли така? Значи някой друг си лови риба от твоята вода, кучият му син! А тази вода, дето я гледаш сега, е била на онзи нагоре по течението. И въпросният съсед, някакъв ояден плутократ, сигурно те смята за бракониер, кучият му син! А рибите си плуват навсякъде, нали така? Откъде да знаеш кои са твоите? Може пък да ги дамгосват — това на Ваймс му се видя много провинциално. Изобщо в провинцията не е като в града — човек трябва постоянно да е готов за отбрана.

Нетипично за него, лорд Ветинари се изсмя с цяло гърло. Едва ли не тържествувайки от падението на противника, той шляпна на бюрото си Вестника, отворен на кръстословицата.

— Луфа, подобна на краставица или разновидност на тиква! Да ви имам кратунката, мадам!

Дръмнот, който прецизно нареждаше книжата, се усмихна и подхвърли:

— Поредна победа, милорд?

Битката на Ветинари с главния автор на кръстословиците за анкх-морпоркския Вестник беше добре известна.

— Убеден съм, че губи форма — сподели Ветинари и се облегна на стола си. — Какво е това там, Дръмнот? — Той посочи един издут кафяв плик.

— Значката на командир Ваймс, сър. Капитан Керът я достави.

— В запечатан плик?

— Да, сър.

— Значи значката на Ваймс не е вътре.

— Не е, сър. При внимателно опипване на плика може да се предположи, че съдържа празна кутийка тютюн „Двоен гръм". Заключение, което се потвърждава и при подушване, милорд.

Все още разпален от триумфа, Ветеринари посочи:

— Капитанът обаче няма как да не го е усетил, Дръмнот.

— Така е, сър.

— Естествено, това си е в стила на командира — продължи патрицият, — а и как иначе? Той си е извоювал малка победа. А човек, който може да си извоюва малка победа, е напълно способен да извоюва и големи.

Дръмнот непривично се поколеба, преди да отвърне:

— Да, сър. Апропо, той не заминава ли за провинцията именно по идея на лейди Сибил?

Ветинари вдигна вежда.

— Но разбира се, Дръмнот. Не мога да си представя по чия друга. Храбрият командир е всеизвестен със своята отдаденост към работата. Кой друг, ако не любящата му съпруга би могъл изобщо да го убеди, че няколко седмици разпускащ отпуск в провинцията ще му дойде добре?

— Наистина, сър, кой друг — каза Дръмнот и с това затвори въпроса, понеже нямаше смисъл да прави нищо повече. Господарят му явно имаше източници на информация, недостъпни дори за Дръмнот въпреки всичките му усилия. Само небесата знаеха кои са всичките онези, които кръстосваха в мрака многобройните стълбища. Животът в Продълговатия кабинет беше свят на тайни, съображения и машинации, където природата на истината се менеше като цветовете на дъгата. Дръмнот беше наясно с това, защото играеше немаловажна роля в целия този спектър. Обаче да бъде наясно с това какво знае лорд Ветинари и какво точно си мисли лорд Ветинари, би било психологическа заблуда и всеки здравомислещ човек би приел нещата такива, каквито са, и би продължил да си реди документите. Ветинари се изправи и се загледа през прозореца.

— Това е град на просяци и крадци, Дръмнот, не е ли така? Гордея се, че при нас са едни от най-кадърните. Всъщност ако има такова нещо като междуградско съревнование по кражба, Анкх-Морпорк щеше да грабне трофея и вероятно портфейлите на всички присъстващи. Кражбата се прави с цел, Дръмнот, но докато вътрешно усещаме, че има неща, които по принцип са недостъпни за простолюдието, има и такива, които не бива да се позволяват на богатите и властимащите.

Вникването на Дръмнот в мисловните процеси на господаря му би се сторило магическо на някой страничен човек, но е направо изумително какво може да се разбере само от наблюдения върху четивата на лорд Ветинари или от слушане на видимо случайни изказвания и като се навържат тези две неща, както само Дръмнот умееше да навързва, с настоящите проблеми и грижи.