Терри Пратчетт - Смрък

— Да, обаче… — започна Ваймс, но жена му го спря с усмивка. Тя имаше специална усмивка за подобни случаи — топла, дружеска и изваяна от кремък. Човек или спираше да бистри политиката, или се забиваше право в тази усмивка, от което единственият потърпевш беше самият той. С добре усвоено благоразумие Сам Ваймс мъдро реши да се зазяпа през прозореца.

Портите останаха далече зад тях, а той продължаваше да зяпа под избледняващата светлина, напрегнал взор да види голямата къща, която очевидно беше центърът на всичко това. Така и не му се удаде обаче да я съзре чак докато каретата не изтрополи под дълъг коридор от дървета, а после покрай нещо, което някой сърцераздирателен поет би нарекъл „тучни пасбища", осеяни — според Ваймс почти със сигурност — с овце, през някаква фризирана гора и накрая стигна до мост, който би стоял съвсем на място в града. [3] Тоест като се изключи флангът от артистично разголени девойки по парапета му. Те държаха амфори. Амфорите са изкуство. Мостът се простираше над нещо, което отначало се стори на Ваймс декоративно езеро, но се оказа, че е много широка река. Докато трополяха по него с величайше достойнство, Ваймс дори забеляза възголемшко корабче, пътуващо по нея чрез неведоми способи, които обаче — съдейки по миризмата, докато ги подминаваше — сигурно имаха нещо общо с добитък. В този момент малкият Сам отбеляза: — Онези какички са без дрешки! Ще се чипкат ли?

Ваймс кимна разсеяно, понеже цялата тема за голите жени не е нещо, което гориш да обсъдиш с шестгодишно момче. При това вниманието му все още беше приковано от корабчето. Около него се пенеше бяла вода и моряците на палубата отправиха вероятно матроски жест към лейди Сибил или по-вероятно към някоя от голите моми.

— Това е река, нали? — попита за по-сигурно Ваймс.

— Това е Кир — обясни лейди Сибил. — Събира повечето притоци от Октариновите поля и стига до Куирм. Ако не се лъжа обаче, повечето хора я наричат „Старата Негодяйка". Има си своите настроения, но си спомням с умиление тези корабчета от детството ми. Наистина бяха доста весели.

Каретата слезе с трополене от далечния край на моста и се заизкачва по дълъг път към палата, както най-вероятно го наричат, помисли си Ваймс, понеже беше с размерите на средностатистически дворец. На моравата имаше стадо сърни и голямо стадо хора, струпани край онова, което очевидно беше главният вход. Тълпяха се в две редици, подобно на сватбари. Всъщност представляваха нещо като почетен кордон. Сигурно имаше над триста души, като се почне от градинарите и се стигне до лакеите, и всички те се стараеха да се усмихват не особено успешно. Това напомни на Ваймс за парада на Стражата.

Двама лакеи се сблъскаха в опита си да поставят стъпенка до каретата, а Ваймс тотално провали ефекта, като слезе от другата страна и смъкна лейди Сибил след себе си.

Насред притеснената тълпа се виждаше приятелско лице. То принадлежеше на Уиликинс, общ помощник и иконом на Ваймс от града. Затова поне Ваймс беше останал непреклонен. Щом като щеше да ходи в провинцията, ще вземе със себе си Уиликинс. Изтъкна пред жена си, че Уиликинс определено не е полицай, така че това не е като да си взема работата за вкъщи. И си беше точно така. Уиликинс категорично не беше полицай, понеже повечето полицаи не знаят как да светят маслото на някого със счупена бутилка, без да си наранят ръцете, или как да си направят средство за немасово, но безусловно унищожение от обикновени кухненски пособия. Зад гърба на Уиликинс стоеше минало, което си проличаваше, когато се заемеше да транжира пуйка. Ето че малкият Сам, зървайки нащърбената му, но позната усмивка, изтича през кордона от плахи служители, за да гушне иконома през коленете. Уиликинс на свой ред вдигна малкия Сам с краката нагоре и го завъртя като пумпал около себе си, преди внимателно да го остави на чакъла, тъй като цялата процедура представляваше огромно забавление за шестгодишното момче. Ваймс вярваше на Уиликинс. По принцип не вярваше на много хора. Дългогодишният стаж като ченге прави човек доста дискримитивен в това отношение.

Той се поприведе към жена си.

— Какво да правя сега? — прошепна, защото редиците напрегнати полуусмивки го смущаваха.

— Каквото желаеш, скъпи — отвърна тя. — Ти си шефът. Нали си водил парада на Стражата?

— Да, но там познавам всички и им знам ранга и, така де, всичко! В града е съвсем различно!

— Да, скъпи, понеже в Анкх-Морпорк всички знаят кой е командир Ваймс.