Терри Пратчетт - Смрък

Е, какво пък толкова? Ваймс се отправи към някакъв човек с омачкана сламена шапка, лопата и, както забеляза с приближаването си, израз на потиснат ужас, който беше даже по-голям от неговия. Ваймс протегна ръка. Човекът я погледна, сякаш за пръв път в живота си вижда ръка. Ваймс успя да изръси:

— Привет, аз съм Сам Ваймс. А ти?

Така нароченият човек се озърна за помощ, подкрепа и насоки или път за бягство, но не откри нито едното. Тълпата се беше стаила в мъртвешка тишина.

— Уилям Скопосник, Ваша светлост, ако ви е угодно.

— Драго ми е да се запознаем, Уилям — рече Ваймс и отново подаде ръка, пред която Уилям едва не повехна, преди да я поеме в длан, подобна на древна кожена ръкавица.

Е, не е чак толкова страшно, каза си Ваймс и дръзна да пристъпи в непознатата територия с думите:

— А какво работиш тук, Уилям?

— Градинар — успя да смънка Уилям и вдигна лопатата между себе си и Ваймс като щит и същевременно като веществено доказателство „А" за своята добросъвестност. И понеже самият Ваймс се чувстваше също като в небрано лозе, единственото, което му дойде наум, беше да пробва острието с пръст и да смотолеви:

— Надлежно поддържано, както виждам. Браво, господин Скопосник.

Направо подскочи, като усети потупване по рамото.

— Браво на теб, скъпи — каза жена му, — но всъщност единственото, което се очаква от теб, е да се качиш по стълбището и да поздравиш домоуправителя и домакинката за чудесното посрещане от персонала. Ще имаме цял ден на разположение, ако искаш да си побъбриш с всички. — С тези думи лейди Сибил твърдо хвана съпруга си под ръка и го поведе по стълбите между фланговете от кукумявски погледи.

— Добре, де — прошепна той, — гледам, че има лакеи, готвачи и градинари, но кои са онези типове с дебелите куртки и бомбетата? И съдебни пристави ли си имаме?

— Това не би било в границите на разумната вероятност, скъпи. Тези хора са всъщност част от пазачите на дивеча.

— Шапките не им подхождат.

— Така ли смяташ? В интерес на истината са моделирани от лорд Бомбе с цел защита на неговите горски пазачи срещу злонравни нападения от бракониери. Изненадващо здрави са, доколкото знам, и са много по-удобни от стоманените шлемове, защото не кънтят отвратително в ушите.

Очевидно неспособни да скрият недоволството си, че господарят им е предпочел да се здрависа с градинар, преди да се обърне към някого от тях, домоуправителят и домакинката — с традиционната коремна обиколка и червендалести бузи, които Ваймс беше свикнал да очаква в такива случаи, явно бяха осъзнали, че господарят им не се е отправил към тях, и сами тръгнаха към него, припкайки, както забеляза той, колкото им държат тантурестите крачка.

Ваймс бе наясно с живота под стълбището, о, да, и още как, дявол го взел! Не чак толкова отдавна се случваше полицай, привикан в някоя голяма къща, да бъде изпратен до задната врата да измъкне някоя разплакана камериерка или не особено съобразително обущарче, обвинени без доказателство в кражба на пръстен или на гребен със сребърна дръжка, които собственичката на къщата вероятно откриваше по-късно, може би когато й свърши джинът. Това не биваше да е работа на ченгетата, макар че всъщност си беше , естествено, работа на ченгетата. Всичко опираше до привилегии и младият Ваймс още не беше износил първия си чифт полицейски обуща, когато сержантът му обясни какво означава това. Означаваше частен закон. В онези дни на влиятелните хора можеше да им се размине какво ли не, ако имаха правилния акцент, правилната емблема на вратовръзката или правилните познати, а младите полицаи, които негодуваха от това, можеха да изхвръкнат от работа и без препоръки.

Сега вече не беше така. Съвсем не беше така.

Навремето обаче младият Ваймс се беше нагледал на продажни домоуправители, играещи двойни игри, та сега измери дебелака в черен фрак с поглед, който направо го прониза. Фактът, че онзи кимна сервилно на Ваймс, изобщо не помогна. Ваймс живееше в свят, където хората козируват.

— Аз съм Съдини, домоуправителят, Ваша светлост — представи се мъжът с леко укоризнен тон.

Ваймс незабавно го сграбчи за ръката и крепко я разтресе.

— Радвам се да се запознаем, господин Съдини!

Домоуправителят потрепна.

— Само Съдини, сър, без господин!

— О, прощавай, господин Съдини. Как, значи, ти е първото име?

Лицето на домоуправителя беше забавна гледка.

— Съдини, сър! Единствено Съдини!

— Е, господин Съдини — обобщи Ваймс, според мен всички мъже са еднакви, като се изключат панталоните.