Терри Пратчетт - Смрък

Изражението на домоуправителя стана абсолютно дървено.

— Сигурно е така, сър, но аз съм и винаги ще бъда Съдини, командире. Добре дошъл, Ваша светост — домоуправителят се обърна, — и добре дошла, лейди Сибил. Вече седем-осем години минаха, откакто някой от семейството е идвал да отседне тук. Да се надяваме ли на още посещения? И бих ли могъл, ако позволите, да ви представя жена си, госпожа Съдини, домакинката, която, предполагам, не познавате отпреди?

Ваймс не се сдържа и преведе наум тази малка тирада като: „Яд ме е, че ме прескочихте, за да се здрависате с градинаря…", което в интерес на истината не беше нарочно. Ваймс се беше ръкувал с градинаря от чиста проба непреодолим ужас. Преводът продължи: „И сега ме е страх, че може и да не я караме толкова сгодно в бъдеще".

— Я чакай малко — обади се Ваймс. — И жена ми е Светлост, да знаеш, а това си е повечко от лейди. Сиби… Нейна светлост ме накара да разгледам йерархията на благородническите титли.

Лейди Сибил познаваше съпруга си така, както хората, живеещи в съседство с вулкан, свикват да разпознават своенравието му. Важното беше да се избегне избликът.

— Сам, цялата прислуга и в двете ни имения още от малка ме нарича лейди Сибил, така че съм свикнала с това обръщение, поне в среда, която приемам за приятелска. Знаеш това! — И всеки си е чешит посвоему, Сам, додаде тя наум, еле пък ти.

Докато това понапудрено назидание още се носеше из въздуха, лейди Сибил се ръкува с домакинката, а после се обърна към сина си:

— Време е да си лягаш, Сами, веднага след вечеря. И без спорове.

Ваймс се огледа, когато малката процесия влезе във вестибюла, който по своя замисъл и цел очевидно представляваше оръжейна. Поне в очите на всеки полицай неизменно беше оръжейна, макар че за Рамкинови, окичили мечове, алебарди, саби, боздугани, пики и щитове на всяка стена, сбирката сигурно не беше нещо повече от скромна историческа декорация. Насред всичко това се кипреше огромният герб на Рамкин. Ваймс вече знаеше какво гласи мотото: „Пазим си нашето". Можеше да се приеме за… намек.

Не след дълго лейди Сибил енергично се отправи към огромното перално и гладачно помещение с Чистофайна — бавачката, която Ваймс беше настоял да наемат след раждането на Сами. Според него и жена му тя се имаше с Уиликинс, макар че какво точно се разбира под това „имане", си оставаше загадка.

Двете жени се впуснаха в изконното женско занимание да вадят дрешки от разни места и да ги слагат в други. Процедурата можеше да се проточи доста и включваше церемонията по вдигане на някои неща под светлината и отронване на тъжна въздишчица.

При липса на друго занимание Ваймс излезе обратно на величайшото стълбище и запали цигара. Сибил беше желязна относно пушенето вкъщи. Глас зад него се обади:

— Няма нужда да правите това, сър. Резиденцията разполага с доста добра пушалня, оборудвана с механизиран отдушник за отвеждане на дима, което е много шик, дума да няма, не се срещат често такива. — Ваймс остави на Уиликинс да го води.

Пушалнята наистина си я биваше, призна Ваймс, макар че личният му опит с такива, честно казано, беше ограничен. Освен всичко, имаше голяма билярдна маса, а под пода — изба с повече алкохол, отколкото никой бивш алкохолик не би трябвало да зърва.

— Уведомени са, че не пия, нали, Уиликинс?

— О, да, сър. Съдини обясни, че в резиденцията по принцип се счита за редно… думите му май бяха: „избата да се поддържа в пълна готовност за посетители".

— Е, струва ми се, че е грехота да пропуснем подобна възможност, Уиликинс, така че заповядай, сипи си!

Уиликинс видимо отстъпи.

— О, не, сър, не бих могъл.

— Защо бе, човече?

— Просто не е редно, сър. Ще стана за резил пред Лигата на благородните благороднически служители, ако проявя такава наглост да пийна с шефа си. Всяка жаба да си знае гьола, сър.

Ваймс се засегна до дъното на неустойчиво егалитарната си душа. [4] Това, егалитаризмът, хич не беше лесна работа. За Ваймс всички хора бяха равни, но сержант очевидно не беше равнозначно на капитан, а капитан не беше равносилно на командир, а колкото до ефрейтор Ноби Нобс…, е, ефрейтор Ноби Нобс нямаше равен.

— Знам ти гьола, Уиликинс, и той е същият като моя. Никой не излиза сух от водата.

— Вижте, сър — примоли се Уиликинс, — просто в някои случаи трябва да спазваме определени правила. В този случай няма да пия с вас, понеже нито е Прасоколеда, нито се е родил наследник, както си е по правилата. Наместо това обаче ще прегърна приемливата алтернатива да ви изчакам да си легнете и да изпия половината бутилка.