Терри Пратчетт - Смрък

— А Цвета — продължи лейди Сибил, без да захапе въдицата, — доколкото разбрах, майстори доста хубави шапчици. Ъ-ъ, Аманда, струва ми се, очевидно проявява голям интерес към жабите, но се опасявам, че може да не съм дочула съвсем ясно майка й. — Тя се позамисли за момент и продължи: — О, за малко да пропусна Джейн. Доста странно момиче, поне според майка й, която явно не знае какво да прави с нея.

Ваймсовата липса на интерес за чуждите деца беше безгранична, но той умееше да брои.

— А последната?

— А, Хермеслава. Тя май е корав орех. Доста е скандализирала семейството, поне по тяхно мнение.

— И как?

— Станала е дърварка.

Ваймс поумува кратко и каза:

— Е, скъпа, то си е всеизвестна истина, че мъж, свикнал да се оправя в гората, има нужда от жена, която може да поеме грамадански…

Лейди Сибил го прекъсна остро:

— Сам Ваймс, да не би да възнамеряваш да направиш неделикатно заключение?

— Ти май стигна до него преди мен — ухили се Ваймс. — По принцип си по-бърза от мен, скъпа, признавам го.

— Може и да си прав, скъпи — съгласи се тя, — но то е само за да те изпреваря, преди да го изречеш. Ти все пак си херцогът на Анкх и си широко признат за дясната ръка на лорд Ветинари, а това означава, че би било препоръчително да спазваш известно благоприличие, не си ли на същото мнение?

Някой ерген би приел това за мил съвет. За опитния съпруг обаче си беше заповед, при това от най-строгите, понеже беше изречена деликатно.

И така, когато сър Самюъл Ваймс, командир Ваймс и Негова светлост херцогът на Анкх [6] Да не говорим за Дежурен по дъска Ваймс — бележита фигура в джуджешката общност. излязоха навън след закуска, се стараеха да покажат най-добрите си обноски. За разлика от някои други хора, както се оказа.

Една прислужничка например метеше в коридора пред спалнята. Като зърна Ваймс, тя стреснато му обърна гръб и заби поглед в стената. Явно трепереше от страх, а Ваймс се беше научил, че при такива обстоятелства последното нещо, което трябва да направи един мъж, е да пита какво има или, не дай боже, да й предложи помощ. Това като нищо можеше да доведе до писъци. Може би е просто свенлива, каза си той.

Свенливостта обаче май беше заразна. Докато вървеше из сградата, се натъкваше на всякакви прислужнички, които носеха подноси, бършеха прах или метяха, и всеки път, когато доближеше някоя от тях, тя моментално му обръщаше гръб и забиваше очи в стената, сякаш животът й зависи от това. Докато стигне дългата галерия, окичена с предците на жена му, на Ваймс му беше дошло до гуша и когато поредната девойка, понесла поднос с чай, се завъртя като балеринка върху музикална кутия, той се обади:

— Ще прощаваш, госпожице, ама толкова ли съм отвратителен?

Е, това със сигурност беше по-добре, отколкото да я попита защо се държи толкова невъзпитано, нали така? Защо тогава, в името на която и да било Света Троица, тя побягна по коридора с дрънчащия порцелан? Сред множеството Ваймсовци надделя командирът (херцогът би бил твърде суров, а дежурният по дъска просто не вървеше в случая).

— Стой на място! Остави подноса и бавно се обърни!

Тя поднесе, наистина поднесе при спирането, като се плъзна с перфектна грациозност, все така стиснала подноса, и накрая се закова на място, разтреперана от ужас пред застигащия я Ваймс.

— Как се казваш, госпожице?

Тя отговори с извърнато лице.

— Ходжис, Ваша светлост. Много съжалявам, Ваша светлост.

Порцеланът още подрънкваше.

— Виж какво — смръщи се Ваймс, — не мога да си събера мислите при цялото това дрънчене! Просто остави таблата на пода, внимателно, става ли? Нищо лошо няма да ти направя, но бих искал да видя с кого разговарям, ако обичаш.

Лицето неохотно се обърна към него.

— Добре — подхвана той, — госпожице, ъ-ъ, Ходжис, какво има? Не се налага да бягаш от мен, надявам се?

— Моля ви, сър — проплака момичето, шмугвайки се през най-близката облицована със зелено сукно врата и изчезна. В този момент Ваймс осъзна, че зад него има още една прислужничка. С тъмната си униформа тя на практика се сливаше със стената, в която стоеше втренчена и трепереща. Със сигурност беше видяла случилото се, затова той внимателно я доближи и каза:

— Не искам от тебе ни дума. Само кимни или поклати глава, като ти задам въпрос. Ясно? — Получи едва доловимо кимване. — Добре, имаме напредък! Ще загазиш ли, ако ми кажеш нещо?

Още едно микроскопично кимване.

— А има ли вероятност да загазиш, ако аз ти говоря?