Терри Пратчетт - Смрък

Е, каза си Ваймс, всички си имаме своите забавни малки чудатости, макар че някои от тези на Уиликинс няма да ти се видят чак толкова забавни, ако ти се ядоса в някоя тъмна уличка. Поободри се обаче, като видя Уиликинс да тършува из добре заредения шкаф за коктейли, щателно подбирайки съставки, които да сложи в стъкления шейкър. [5] При дадените обстоятелства да е метален не би било подходящо… или безопасно.

Не би трябвало да е възможно да се постигне алкохолен ефект с питие, в което липсва алкохол. Но сред уменията, които Уиликинс беше добил или може би откраднал с течение на годините, бе изкуството да забърка от най-обикновени домашни продукти абсолютно безалкохолно питие, което въпреки това представлява почти всичко, което желаеш от алкохола. Някъде из него имаше и табаско, и краставичка, и джинджифил, и чили, а за останалото беше най-добре да не задаваш твърде много въпроси.

В приповдигнато настроение с питието в ръка Ваймс се облегна назад и запита:

— Как е персоналът, Уиликинс?

Уиликинс снижи глас.

— А, пощипват си по нещичко, сър, но не повече от обичайното според мен. Всеки отмъква по нещо, това са си служебни облаги и така е устроен светът.

Ваймс се усмихна на почти театрално безизразното изражение на Уиликинс и високо заяви за скритите слушатели:

— Съвестен, значи, е този Съдини, а? Много се радвам да го чуя.

— На мен ми се струва стабилен, сър — отвърна прислужникът му, като изви очи към небесата и посочи с пръст малката решетка на стената, свързана към легендарния отдушник, който без съмнение имаше нужда от ненатрапчиво поддържане на механизма. А кой домоуправител, заслужил тлъстините си, ще пропусне възможността да подразбере какво си мисли новият господар? Ще я пропусне друг път!

Служебни облаги, а? Ама, разбира се, че хората тук щяха да се пооблажат. Нямаше нужда от доказателства. Това си е в човешката природа. Той непрекъснато предлагаше на Сибил (не би посмял да настоява) резиденцията да се затвори и продаде на някого, който наистина иска да живее в нещо, представляващо — според това, което беше чул — скърцаща, вледеняваща съборетина, която би могла да побере цял полк. Сибил не щеше и да чуе за това. Разправяше какви топли детски спомени имала оттам, как се катерела по дървета, как плувала и ловяла риба в реката, как беряла цветя и помагала на градинарите и се забавлявала с тем подобни селски занимания. А те за Ваймс бяха толкова далечни, колкото Луната, предвид че неговите юношески занимания се свеждаха най-вече до това просто да оцелее. То и на река Анкх можеш да идеш на риболов, стига да гледаш да не хванеш нищо. Впрочем беше изумително какво може да хване човек само като доближи капчица от Анкх до устните си. А колкото до излетите… е, като си хлапе в Анкх-Морпорк, понякога излиташ, понякога падаш, ама най-вече в помията.

Денят беше дълъг, а снощната нощувка в странноприемницата не беше нито спокойна, нито достатъчна. Преди да се мушне в грамадното легло обаче, Ваймс отвори единия прозорец и се взря в нощта. Вятърът мърмореше сред дърветата. Той не одобряваше особено дърветата, но Сибил ги харесваше, така че нямаше какво да се направи. Неща, за които не искаше и да чуе, шумоляха, кряскаха, пръхтяха и необяснимо защо пощръкляваха в мрака отвън. Той не знаеше какви са те и се надяваше никога да не разбере. Как да спи човек на такъв шум?

Той се навря при жена си в леглото, като я откри пипнешком едва след известно време, и притаи дъх. Беше го накарала да остави прозореца отворен, за да влезел уж великолепен чист въздух. Ваймс лежеше като на тръни, напрягайки слух да долови успокоителните викове на някое пиянде, тръгнало да се прибира или да спори със собственика на каретата за повръщаното по седалките, да дочуе периодичните улични сбивания, домашни свади или дори пронизителен писък, накъсвани на интервали от звъна на градските часовници, пословични със своето разногласие, и да усети по-ненатрапчивите звуци, като трополенето на „златните" колички на гюбретчиите на Хари Кинг, поели по пътя на рядкото щастие. А най-хубавото от всичко беше викът на нощния страж в края на улицата: „Дванайсет часът и всичко е наред!" Не чак толкова отдавна всеки, опитал това, щеше да остане без хлопка, щит и най-вероятно без ботуши, преди ехото да е затихнало. Но не и сега! Ей богу, не! Това беше модерната Стража, Стражата на Ваймс, и всеки, който злонамерено дръзнеше да закачи страж на поста му, щеше да чуе писъка на свирката и много бързо да научи, че ако някой ще бъде сритан на улицата, няма да е стражът. Дежурните стражи винаги се стараеха да обявят часа с театрална яснота и удивителна прецизност пред булевард „Скуун" № 1, така че командирът да ги чуе. А сега Ваймс зарови глава под огромната възглавница и се помъчи да не чува ужасната и угнетителна липса на шум, която можеше да събуди всеки, свикнал с години да не обръща внимание на надлежно повтарящите се звуци.