Катарина Макги - Хилядният етаж

Смехът и музиката на хилядния етаж заглъхваха, партито приключваше, разпадаше се на малки групички — дори най-шумните най-сетне се качваха в асансьорите и се отправяха надолу към домовете си. Високите от пода до тавана прозорци тъмнееха като меко кадифе, макар в далечината слънцето вече да се издигаше безшумно и небето да избледняваше до охра, бледорозово и меки златисти оттенъци.

И тогава писък раздра тишината и едно момиче полетя към земята. Носеше се все по-бързо през хладния въздух на зазоряване.

Момичето щеше да се блъсне в твърдия цимент на Ист Авеню чак след три минути. Сега обаче косата й се вееше като знаме, копринената рокля плющеше около извивките на тялото, яркочервената й уста бе застинала в съвършено О, предизвикано от шока. Сега, в този момент, тя бе по-красива от когато и да било.

Казват, че преди смъртта животът на хората преминава пред очите им. Докато земята приближаваше с неподозирана бързина, момичето можеше да мисли единствено за изминалите няколко часа и че пътеката, по която бе поела, свършва тук. Само ако не беше разговаряла с него, ако не се беше проявила като такава глупачка.

Когато човекът от екипа по наблюдение откри останките й и нервно пусна доклад за инцидента, единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че от Кулата пада човек за пръв път през двайсет и пет годишната й история. Не знаеше нито коя е тя, нито как е излязла навън.

Не знаеше дали е паднала, или са я блъснали, дали — смазана под тежестта на неизречени тайни — е решила да скочи сама.

— Прекарах страхотно тази вечер — подхвърли Зей Уогнър, докато изпращаше Ейвъри Фулър до вратата на семейния пентхаус. Бяха прекарали вечерта в нюйоркския „Акуериъм“ на 830-ия етаж, танцуваха на меките отблясъци на водата, край познати лица. Не че Ейвъри си падаше особено по „Акуериъм“. Само че, както обичаше да повтаря приятелката й Ерис, партито си е парти, нали така?

— И аз. — Ейвъри наклони глава към скенера на ретината и вратата се отключи. Усмихна се на Зей. — Лека нощ.

Той посегна към ръката й.

— Може ли да вляза? Нали вашите ги няма и…

— Извинявай — прошепна Ейвъри и прикри раздразнението си с престорена прозявка. Той цяла вечер си търсеше извинения да я докосва и тя трябваше да се сети, че ще стигнат и до този момент. — Ужасно съм скапана.

— Ейвъри. — Зей отпусна ръка и отстъпи крачка назад, прокара пръсти през косата си. — От седмици нищо не се променя. Ти изобщо харесваш ли ме?

Ейвъри отвори уста, но не каза нищо. Нямаше представа какво да отговори.

Нещо трепна в изражението на Зей — може би раздразнение, може би объркване.

— Ясно. До скоро. — Той тръгна към асансьора, след това се обърна и погледът му отново се плъзна по нея. — Тази вечер си много красива — добави.

Вратите на асансьора се затвориха зад него с тихо прищракване.

Ейвъри въздъхна и влезе във внушителното фоайе на апартамента. Още преди да се роди, докато Кулата се строяла, родителите й наддавали стръвно, за да спечелят това място — целия последен етаж с единственото двуетажно фоайе в цялата сграда. Бяха безкрайно горди с него, но Ейвъри го ненавиждаше: тук стъпките й кънтяха на кухо, а всички повърхности бяха покрити с блестящи огледала. Накъдето и да погледнеше, виждаше отражението си.

Изрита обувките с високи токчета в средата на фоайето и тръгна боса към стаята си. Някой щеше да ги прибере утре сутринта — или робот, или Сара, стига да благоволеше да дойде навреме.

Горкият Зей. Ейвъри наистина го харесваше: беше забавен по един шумен и енергичен начин, който винаги я разсмиваше. Само че тя не изпитваше нищичко към него, когато се целуваха.

А пък единственото момче, което наистина искаше да целуне, беше недосегаемо за нея.

Влезе в стаята си и чу тихото жужене, докато компютърът се включваше и сканираше жизнените й показатели, за да нагласи температурата. Чаша леденостудена вода се появи на масата до старовремското легло с балдахин — вероятно заради шампанското, което все още бълбукаше в празния й стомах, въпреки че Ейвъри не си направи труд да попита. След като Атлас бе избягал от града, бе изключила говора на компютъра. Нали той го бе нагласил така, че да говори с британски акцент и го бе кръстил Дженкинс. Разговорите с Дженкинс без него й се струваха потискащи.