Катарина Макги: Хилядният етаж

Понякога й ставаше кофти, че най-добрата й приятелка е момиче, което не може да е създадено от природата. И че самата тя най-вероятно е създадена от родителите си, след като са обръщали шотове текила.

— Искаш ли да се разкараме оттук? — попита Ейвъри.

— Да — отвърна Лида. Беше готова да направи всичко за Ейвъри, въпреки че този път нямаше нужда никой да я убеждава.

Ейвъри се обърна, за да прегърне родителите на Лида.

— Господин Коул! Госпожо Коул! Добре дошли. — Лида ги наблюдаваше как се смеят и отвръщат на прегръдките, как се отварят като цветя под лъчите на слънцето. Никой не беше имунизиран срещу магията на Ейвъри.

— Може ли да открадна дъщеря ви? — попита Ейвъри и те кимнаха. — Благодаря. Ще я върна за вечеря! — провикна се Ейвъри, стиснала ръката на Лида, докато я теглеше настойчиво към улицата на седемстотния етаж.

— Чакай малко. — До безупречно изгладената червена пола и къса блузка на Ейвъри тоалетът на Лида, с който беше заминала от центъра — семпла сива тениска и дънки — изглеждаше съвсем прост. — Искам да се преоблека, ако ще излизаме.

— Мислех само да отскочим до парка — замига бързо-бързо Ейвъри, а очите й се стрелкаха, докато се опитваше да спре ховер. — Сладурките са се събрали там и искат да те видят. Нали става?

— Разбира се — отвърна автоматично Лида и потисна раздразнението, което изпитваше всеки път, когато излизаха с други.

Минаха през двойните врати на хеликоптерната площадка и излязоха на улицата, натоварена транспортна артерия, която обхващаше няколко пресечки. Таваните над тях блестяха в яркосиньо. За Лида бяха не по-малко красиви от всичко, което беше виждала по време на разходките си в Силвър Коув. Само че Лида не беше от хората, които търсеха красотата в природата. Красота за нея беше дума, която се отнасяше за скъпи бижута и рокли — както и за лицето на Ейвъри.

— Разказвай — настоя приятелката й, директно, както винаги, когато излязоха на карбоново композитния тротоар отстрани на сребърната пътека за ховерите. Цилиндрични роботи за закуски профучаваха покрай тях на огромни колела и продаваха сушени плодове и кафе.

— Какво? — Лида се опита да се съсредоточи. От лявата й страна се точеха ховери, стрелкаха се ту наляво, ту надясно, също като ято риби в зелено и червено в зависимост от това дали са свободни, или не. Инстинктивно пристъпи по-близо до Ейвъри.

— Питам за Илинойс. Както обикновено ли беше? — Очите на Ейвъри станаха някак далечни. — Ховер — каза тя тихо и едно от превозните средства се отдели от останалите.

— До парка ли искаш да ходим с ховера? — попита Лида в опит да избегне въпроса и да говори напълно естествено. Бе забравила каква навалица е тук — родители теглеха децата си, бизнесмени обсъждаха служебни проблеми на висок глас, двойки се разхождаха хванати за ръце. След спокойствието и тишината в рехабилитационния център тук й се стори истинска лудница.

— Ти се върна, а това е специален случай! — възкликна Ейвъри.

Лида си пое дълбоко дъх и се усмихна тъкмо когато ховерът им спря. Беше тесен, двуместен, с плюшени седалки в цвят слонова кост и се носеше на няколко сантиметра над земята благодарение на магнетично-импулсните решетки на пода. Ейвъри седна срещу Лида и въведе дестинацията им, след което ховерът потегли.

— Може пък следващата година да ти позволят да пропуснеш ходенето. Тогава ще попътуваме заедно — продължи Ейвъри, когато ховерът се спусна по един от вертикалните коридори на Кулата. Жълтата лента, която осветяваше стените на тунела, разпращаше причудливи мотиви по скулите й.

— Може би — сви рамене Лида. Искаше да смени темата. — Между другото, страшно си почерняла. От Флоренция ли е тенът?

— От Монако. Най-хубавите плажове на света.

— Не са по-хубави от къщата на баба ти в Мейн. — След първата година в колежа прекараха там една седмица, лежаха на слънце и си пийваха тайно по някоя и друга глътчица от портвайна на баба Ласер.

— Самата истина. В Монако нямаше дори готини спасители — засмя се Ейвъри.

Ховерът намали и продължи хоризонтално по 307. Обикновено да слязат на толкова нисък етаж щеше да се приеме за сериозно падение, но посещенията до Сентръл Парк бяха изключение. Когато спряха на северно-североизточния вход на парка, Ейвъри се обърна към Лида и сините й очи неочаквано станаха сериозни.

— Радвам се, че се върна, Лида. Много ми липсваше това лято.

— И ти на мен — прошепна Лида.

Последва Ейвъри през входа, покрай прочутата череша, която бе пренесена от оригиналния Сентръл Парк. Туристи се бяха струпали до оградата около нея, снимаха и четяха историята на дървото на интерактивните тъчскрийни, монтирани около него. Нищо друго не беше останало от оригиналния парк, който се намираше под основите на Кулата, дълбоко под тях.