Катарина Макги: Хилядният етаж

Тръгнаха към хълма, където бяха приятелките им. Двете с Ейвъри бяха открили това място в седми клас; след много експерименти стигнаха до заключението, че това е най-подходящото място да се потопят в пречистените от ултравиолета лъчи на соларните лампи. Докато вървяха, спектралната трева покрай пътеката се промени от ментовозелена в нежно лавандулово. Холографно анимационно гномче притича през парка от лявата им страна, последвано от весело пропискващи деца.

— Ейвъри! — Риша ги видя първа. Останалите момичета, всички легнали на пъстри хавлиени кърпи, надигнаха глави и помахаха. — И Лида! Ти кога се върна?

Ейвъри се настани в средата на групата и пъхна кичур лененоруса коса зад ухото си, а Лида седна до нея.

— Току-що. Преди малко слязох от хеликоптера — обясни тя и извади винтидж слънчевите очила на майка си от чантата. Можеше да превключи лещите си на режим блокиране на слънчевата светлина, разбира се, но очилата бяха нейна запазена марка. Доставяше й удоволствие, че успешно скриват изражението й.

— Къде е Ерис? — попита тя високо — не че Ерис й липсваше много, но пък тя винаги идваше да се пече.

— Сигурно на шопинг. Или пък е с Корд — отвърна Минг Жяозу и в гласа й прозвуча потисната горчивина.

Изненаданата Лида не отговори. Не бе видяла нищо за Ерис и Корд в клюкарските съобщения, докато ги проверяваше днес сутринта. Но пък тя никога не можеше да хване края на Ерис — с кого излиза, или по-точно с кого от класа флиртува — почти с половината момчета и момичета, с някои повече от веднъж. Ерис обаче беше най-старата приятелка на Ейвъри, от семейство, което от поколения разполагаше с куп пари и затова почти всичко й се разминаваше.

— Как прекара лятото, Лида? — продължи Минг. — Беше при роднините си в Илинойс, нали?

— Да.

— Сигурно е било повече от ужасно да се озовеш насред дивотията. — Тонът на Минг беше лепкаво сладникав.

— Както виждаш, оцелях — отвърна небрежно Лида, решена да не позволи на Минг да я провокира. Минг много добре знаеше, че Лида мрази да говори за произхода на родителите си. Това й напомняше, че не е от света на останалите, че едва в седми клас се е изкачила на горните етажи от предградията по средата на Кулата.

— Ами ти? — попита Лида. — Как беше в Испания? Забавлява ли се с местните?

— Не точно.

— Странно. От фийдовете излизаше, че си намерила мно-о-ого близки приятели. — Докато преглеждаше сваленото в самолета, Лида бе видяла няколко снимки на Минг с испанско момче и веднага й бе станало ясно. че между тях е имало нещо — личеше си от позите им, от липсата на надписи под снимките, най-вече от руменината, плъзнала сега по страните на Минг.

Минг премълча. Лида си позволи да се подсмихне. Когато хората се заяждаха с нея, тя отвръщаше със същото.

— Ейвъри — обади се Джес Маклейн и се приведе напред. — Ти приключи ли със Зей! Мярнах го одеве и ми се стори нещастен.

— Да. — отвърна бавно Ейвъри. — Поне така си мисля. Харесвам го, но… — Тя замълча нерешително.

— Господи, Ейвъри, наистина трябва да го направиш и да престанеш с тази работа! — възкликна Джес. Златните гривни на китката й проблясваха на светлината на соларния панел. — Защо чакаш? По-точно казано, кого чакаш?

— Престани, Джес. Точно ти не се обаждай — сопна й се Лида. Хората подмятаха подобни приказки на Ейвъри, защото нямаше за какво друго да я критикуват. Само че Джес беше последната, която имаше право на такива забележки защото и тя беше девствена.

— Напротив, вече мога да се обаждам — заявки многозначително Джес.

При тези думи избухна хор от прописквания.

– Какво, с Патрик ли?

— Кога?

— Къде?

Джес се ухили, очевидно нетърпелива да сподели подробностите. Лида се отпусна и се престори, че слуша. Доколкото момичетата знаеха, тя също беше девствена. Не бе разкрила истината пред никого, дори пред Ейвъри. И никога нямаше да го направи.

Случи се през януари, на ежегодната ски екскурзия до Катян. Семействата им ходеха там от години: отначало само семейства Фулър и Андъртън, а след като Лида и Ейвъри станаха близки приятелки, семейство Коул също се присъедини. Андите бяха най-доброто място за ски, останало на Земята: днес дори Колорадо и Алпите разчитаха предимно на машини за сняг. Единствено в Чили, на най-високите върхове на Андите, имаше достатъчно естествен сняг за истинско каране на ски.

На втория ден от екскурзията всички бяха излезли на ски с дронове — и Ейвъри, и Лида, и Атлас, и Джейми, и Корд, дори по-големият брат на Корд Брайс, — скачаха от седалките на индивидуалните си дронове и се озоваваха в снега, спускаха се през дърветата и сграбчваха дроновете си, преди да стигнат до ръба на ледника. Лида не беше добра скиорка като останалите, но беше взела адреналинов бонбон, докато се качваха, и се чувстваше страхотно, почти както когато бе откраднала онова страхотно хапче от майка си. Следваше Атлас през дърветата, стараеше се да не изостава, наслаждаваше се на начина, по който вятърът пиполеше пухенката й. Чуваше единствено свистенето на ските по снега, а отдолу долавяше дълбоките, кухи звуци на празнота. Каза си, че предизвикват съдбата, като прорязват тънкия въздух на ледника, на самия край на небето.