Катарина Макги: Хилядният етаж

Тогава чуха писъка на Ейвъри.

Всичко след това беше като в мъгла. Лида заопипва ръкавицата, за да натисне червеното копче за спешни случаи, но Ейвъри вече бе поета, няколко метра настрани. Кракът й стърчеше под странен ъгъл.

Докато се върнат в пентхаус апартамента на хотела, Ейвъри вече бе в самолета, на път към къщи. Щяла да се оправи, увери ги господин Фулър; просто трябвало да споят коляното й и той искал да я прегледат най-добрите експерти в Ню Йорк. Лида знаеше какво означава това. След това приятелката й щеше да отиде при Евърет Радсън да премахнат с микролазер белега от операцията, за да не би случайно по великолепното й тяло да остане точица несъвършенство.

По-късно същата вечер децата влязоха в джакузито на терасата, подаваха си обвити в скреж бутилки кремообразно уиски, вдигаха тостове за Ейвъри, за Андите и за снега, който бе започнал да вали. Тъй като заваля като пелена, останалите се размърмориха и решиха да си легнат. Затова пък Лида — седеше до Атлас — остана. Той също не помръдна от мястото си.

Тя желаеше Атлас от години, откакто двете с Ейвъри станаха приятелки, от мига, в който го видя в апартамента на приятелката си, когато той влезе при тях, докато пееха песни на Дисни, и тя поруменя засрамено. Лида обаче не бе и помисляла, че има шанс с него. Той беше две години по-голям, освен това беше брат на Ейвъри. Така беше досега, но когато всички излязоха от джакузито, тя се поколеба и се запита дали не е възможно… Усети как я залива вълна, която се надига от мястото, където коляното й докосна Атлас под водата, и цялата й страна изтръпна.

— Искаш ли? — тихо каза той и й подаде бутилката.

— Да. — Лида се насили да откъсне поглед от миглите му, където снежинките се трупаха като течни звезди. Отпи дълга глътка от крем-уискито. Беше гъсто, сладко като десерт, с послевкус, който прогори гърлото й. Тя усети как главата й олеква, почувства се замаяна от горещата вана и близостта на Атлас. Може би действието на адреналиновия бонбон все още не беше отшумяло или пък нейното вълнение я караше да се чувства необичайно безразсъдна.

— Атлас — също така тихо каза тя и когато той се обърна към нея, вдигнал вежди, се наведе напред и го целуна.

След кратко колебание той отвърна на целувката й, ръцете му се плъзнаха в гъстите й посипани със снежинки къдрици. Лида изгуби представа за времето. По едно време горнището на банския й падна, а след това и долнището — не че беше много облечена, — Атлас шепнеше: „Сигурна ли си?“, и тя кимна, а сърцето й заблъска. Разбира се, че беше сигурна. Не помнеше някога да е била по-сигурна.

На следващата сутрин почти изтича в кухнята, косата й все още влажна от парата на горещата вана, а споменът за близостта с Атлас още пареше кожата й, също като нова татуировка. Само че той си беше тръгнал.

Беше се качил на първия самолет за Ню Йорк. Баща му каза, че искал да види Ейвъри. Лида само кимна, въпреки че усети как й прилошава. Знаеше истинската причина, поради която Атлас си беше тръгнал. Избягваше я. Добре, помисли си тя, и гневът се надигна, за да замаскира болката от загубата; щеше да му покаже тя на него. И тя щеше да се престори на безразлична.

Само че така и не получи шанс да се изправи очи в очи с Атлас. По-късно същата седмица той изчезна, още преди да започне училище, въпреки че беше пролетният семестър на последната му година. Последва кратко и настървено търсене, ограничено само до семейството на Ейвъри. То приключи за броени часове, след като родителите му научиха, че е добре.

Сега, почти година по-късно, изчезването на Атлас вече не беше новина. Родителите му се смееха и повтаряха, че това е най-обикновена младежка прищявка: Лида бе чувала тези думи безброй пъти на коктейли, когато те твърдяха, че синът им си е дал година, за да обиколи света, и че идеята всъщност е била тяхна още от самото начало. Така разправяха и не отстъпваха от твърденията си, но Лида бе научила истината от Ейвъри. Семейство Фулър нямаха представа къде е Атлас и кога — и дали изобщо — ще се върне. Той се обаждаше периодично на сестра си, но местонахождението му бе винаги добре криптирано, а когато тя получеше съобщението, той вече бе другаде.

Лида не спомена и дума пред Ейвъри за нощта, прекарана с Атлас в Андите. Не знаеше как да повдигне въпроса, след като той изчезна, и колкото по-дълго пазеше тайната, толкова по-трудно ставаше да сподели. Болеше я като рана, че единственото момче, на което държеше, буквално беше избягало след като я беше обладало. Лида се стараеше да съхрани гнева си — това чувство й се струваше по-сигурно, отколкото да се остави на болката. Само че дори гневът не беше достатъчен, за да заглуши болката, която започваше да пулсира в нея всеки път, когато помислеше за него.