Катарина Макги - Хилядният етаж

Ето как и защо се бе озовала в рехабилитационния център.

— Лида, ще дойдеш ли с мен?

Гласът на Ейвъри прекъсна нишката на мислите й и тя примигна.

— До офиса на татко, за да взема нещо — повтори Ейвъри. Беше се ококорила многозначително; офисът на баща й беше извинението, което двете използваха от години, когато едната искаше да се отърве от хората, с които бяха.

— Баща ти няма ли робопощальони? — попита Минг.

Лида не й обърна никакво внимание.

— Разбира се — обърна се тя към Ейвъри, изправи се и перна полепналите по дънките й тревички. — Да вървим.

Помахаха на останалите за довиждане и тръгнаха към най-близката спирка, където се издигаше вертикалната колона на експресната линия С. Страните бяха стряскащо прозрачни; Лида видя вътре няколко възрастни жени, свели глави в разговор, а едно малко детенце си бъркаше в носа.

— Атлас ми звънна снощи — прошепна Ейвъри, докато вървяха към платформата за горните етажи.

Лида се напрегна. Знаеше, че приятелката й вече не споменава пред родителите си за обажданията на Атлас. Казваше, че това много ги разстройвало. Имаше обаче нещо необичайно във факта, че Ейвъри не споделя с друг, освен с нея.

Освен това Ейвъри винаги се стараеше да защитава и прикрива Атлас. Когато той излизаше с някое момиче, тя винаги се държеше любезно, но малко високомерно, сякаш не одобряваше или мислеше, че брат й е допуснал грешка. Лида се питаше дали това няма нещо общо с факта, че Атлас е осиновен, че Ейвъри се тревожи, че той е по-уязвим заради живота, която бе водил преди това, и че усеща импулс да го защитава.

— Наистина ли? — попита тя спокойно. — Разбра ли къде е?

— Чух високи гласове някъде около него. Май беше в някакъв бар. — Приятелката й сви рамене. — Нали го знаеш какъв е Атлас?

„Всъщност не знам“. Може би, ако го разбираше, щеше да намери смисъл в обърканите си чувства. Стисна силно ръката на приятелката си.

— Както и да е — насили се да говори весело Ейвъри, — той скоро ще се прибере. Когато е готов. Нали?

Погледна въпросително Лида и за момент тя бе поразена колко много прилича приятелката й на Атлас. Двамата не бяха кръвни роднини, но притежаваха еднаква, почти нажежена до бяло енергия. Когато насочеха цялото си внимание към теб, то ставаше ослепително също като слънцето.

Лида се размърда смутено и отвърна:

— Разбира се. Той скоро ще се върне.

Молеше се да не е така и същевременно се надяваше да се случи.

На следващата вечер Райлин Майърс стоеше пред вратата на апартамента си и се опитваше да размаха идентификационния пръстен пред скенера, а с другата ръка придържаше плика с покупките и недопита енергийна напитка. Това, разбира се, помисли си тя, когато изрита безсрамно вратата, нямаше да е проблем, ако имаха скенер на ретината или от онези компютризирани лещи като децата от горните етажи. Само че тук, на 32-ри, никой не можеше да си позволи подобно удоволствие.

Тъкмо изтегляше крак назад, за да ритне отново, когато вратата се отвори.

— Най-сетне — измърмори Райлин и се вмъкна покрай четиринайсетгодишната си сестра.

— Ако беше нагласила пръстена както ти казах, това нямаше да се случи — сряза я Криса. — И какво ще бъде обяснението ти? „Извинявайте, господа полицаи, но използвам идентификационния пръстен, за да отварям бутилки бира и сега спря да работи“ ли?

Райлин не й обърна никакво внимание. Отпи дълга глътка от енергийната напитка и вдигна плика с покупките, за да го остави на плота, а след това подхвърли на сестра си опаковка с ориз и зеленчуци.

— Би ли ги прибрала? Закъснявам. — Сима — системата за междуетажен превоз — отново се беше скапала, затова трябваше да измине пеша цели двайсет пресечки до апартамента им.

Криса вдигна поглед.

— Ще излизаш ли тази вечер? — Беше наследила меките корейски черти на майка им, деликатния нос и високо извити вежди, докато Райлин, с квадратната челюст, приличаше повече на баща им. Незнайно как и двете бяха наследили зелените очи на майка си, които блестяха на кожата като берилий.

— Ами да. Събота е — отвърна Райлин, без да обръща внимание на намека. Нямаше желание да говори за случилото се на същия ден преди година — деня, в който майка им почина и целият им свят се разпадна. Никога нямаше да забрави как от Закрила на детето дойдоха в къщата им още вечерта, докато момичетата се прегръщаха разплакани, за да им разкажат за системата за приемни грижи.

Райлин ги слуша известно време, а Криса зарови глава на рамото й и продължи да хлипа. Сестра й беше умна, много умна и достатъчно добра на волейбол, за да разчита на стипендия в колеж. Райлин обаче знаеше достатъчно за приемните семейства и как ще им се отрази подобна промяна. Най-вече на Криса.